— Те не допускат нападение. Но все пак разследвали. И посолството…
Когато затвори телефона, Еге Тунабою още беше в шок.
Заедно бяха разработили много важни инициативи.
Смелчага, казваше си винаги за Волкан Демиркан. Съвсем подходящ за мой външен министър.
Дори и при страданието за изгубените си в терористичния акт в Рим съпруга и дъщеря не беше поставял на заден план държавните дела. Винаги го беше подкрепял, непрекъснато. Ако Договорът за забрана на микробиологичните агенти и оръжия и опитите с тях беше стигнал до ратифициране, то беше заслуга на Волкан. Спомни си как се беше озъбил на американския представител в подкомисията на Съвета за сигурност: „Какво правите?“, беше укорил дамата, от която всички се страхуваха поради близостта ѝ с президента. „Да не си мислите, че ще се затворите на вашия континент и единствени в света ще оцелеете? И преди мислехте така. Казвахте: Тероризмът няма да стигне до нас. И какво стана? Прекоси океана и събори кулите на главите ви. Утре ще се случи същото. А сега и опасността е по-голяма. Съвсем малка туба може да причини повече жертви от биологичните и химичните оръжия, които складирате във форт Дистрикт. Може дори да нямате време да измъкнете президента от Белия дом.“
А сега този мощен глас замлъкна, каза си и се стовари в креслото.
Телефонът иззвъня пак. Този път беше другият. Ядосано вдигна:
— Ало!
Така изкрещя, че отсрещният замълча.
— Господин премиер?
Говореше на английски. Каза си: Кой ли е пък този? Точно сега ли?
— Да — отговори троснато.
— Аз съм Уди Стоичков, господине. Българският външен министър.
— Да?
Еге Тунабою се помоли отсреща да опровергаят съобщението.
— Много съжалявам, господине. Имам лоша…
— Казаха ми, господин министър — прекъсна го с отпаднал, лишен от всякаква надежда глас.
— Моите съболезнования. Волкан Демиркан беше не само отличен дипломат, но и мой добър приятел. Може да се каже, че загубих личен приятел, господине.
— А аз син, господин Стоичков — и изтри с опакото на ръката потеклата по бузата му сълза.
— Вчера — продължи Стоичков — говорихме по телефона. Не е за вярване.
— Прав сте. Мислех, че такива като Волкан не умират.
— Може би моментът не е подходящ, господине, но…
— За какво не е подходящ, господин Стоичков?
— Негово превъзходителство Демиркан напоследък често говореше за смъртта.
— Не разбирам. Това какво значи?
— Вчера например, господине. Спомена за онзи ужасяващ случай в Рим. Каза, че жена му и дъщеря му са погребани в Истанбул. Имал място на Босфора…
— Гроб ли? Да, Жале и Сибел са погребани в семейната гробница.
— Точно така. Семейната. Така каза… Не се сетих веднага…
— Е, и какво?
— Ами така. Каза сякаш на себе си: „Един ден и аз ще умра. Искам да ме погребат при близките ми в Истанбул…“
— Разбрах ви, господин Стоичков — каза Еге Тунабою. — Волкан ще се събере с близките си.
— Много сте проницателен, господине. Точно това казваше Волкан. И… ето, давам ви нашия премиер.
Никак не му се искаше, но нямаше друг изход. Българския премиер изказа съболезнования от свое, на правителството и още на някои си хора име.
— Искам да ви уверя, че ако мога да направя нещо, ще бъда на ваше разположение с всички държавни инструменти — каза.
Съживи го, дощя му се да извика. Върни ми Волкан!
— Благодаря ви — прошепна. — Убеден съм, че съседите ще направят всичко необходимо. Нашите служители ще координират нужните действия.
И след още няколко куртоазни приказки затвориха.
Еге Тунабою стана ядосано. Беше се обадил директорът на МИТ. Българският външен министър беше изказал съболезнования. Българският премиер беше предложил съдействие. Но нито звук от собствения му външен министър. „Къде си, Джандемир?“, измърмори. „Почина твой подчинен. В земята ли потъна?“
Натисна бутона до крака си под бюрото. В стаята на охраната, където стояха четиримата охранители на входа, като единият не откъсваше поглед от изображенията на камерите, поставени навсякъде из сградата и градината, се разнесе звън. Двама охранители изхвърчаха като стрели от лък.
— Излизам, Метин. Да приготвят колата ми — нареди Еге Тунабою на широкоплещестия телохранител, появил се на вратата едва след дванайсет секунди.
След седемнайсет минути специално произведеният брониран Линкълн SLX зави в улицата на Министерския съвет. По две коли на охраната чакаха готови пред и зад служебната премиерска кола. Джип с електронно заглушаване и най-отзад напълно оборудвана линейка с медицински персонал завър-шваха конвоя.