На слизане от колата болката в кръста стана нетърпима. Сякаш ножове се забиват в бъбреците ми, помисли си.
Въпреки вечерния час светеха всички прозорци на сградата. Навремето изкачваше стъпалата тичешком. Сега успяваше едва едно по едно. Имаше още една разлика. Тогава беше заобиколен само от двама-трима телохранители. Сега от двете страни на стълбището имаше живи стени.
Кемал Черния слезе на бегом с двамата си заместници. Много бързо беше пристигнал. Всъщност главният секретар не заслужаваше това прозвище. Беше побелял, с внушаващо доверие лице. Истински представител на бялата раса. Но всички, с изключение на премиера, го наричаха Кемал Черния.
Веднъж Еге Тунабою го беше попитал защо му викат така. Той се беше изчервил и навел глава. „И главният секретар на бившия ни премиер Сюлейман Демирел се казвал Кемал, господине. Бил мургав, лека му пръст. Затова му викали Кемал Черния… Вероятно по аналогия…“
Кемал Селъшък дойде до премиера и наведе глава за поздрав. Обърна се кръгом. Сега подчинените му наизлязоха на стълбите, по които той беше слязъл тичешком.
— Моите съболезнования, господине.
Еге Тунабою кимна. Когато влязоха през голямата врата, където двама полицаи стояха за почест, ги посрещна Тижен Барлас, притиснала бележник до гърдите си. Болката, която прочете в погледа ѝ, се предаде и на него. Причината за вида му сега беше не само измъчващият го бодеж. Смъртта на Волкан го беше съсипала. Поеха към извитите мраморни стълби, водещи към горния етаж от просторна зала, в която срещу входа стояха две изключително ценни корейски вази, надвишаващи човешки бой.
Тижен Барлас вече трийсет години беше секретарка на този беловлас, опак човек. За трийсет години нито веднъж не беше допуснала той да се ядоса или наскърби. Но въпреки голямата ѝ обич не можеше да промени съдбата. Нещастията не бяха напуснали премиера. През последните десет години го бяха връхлетели като ураган. Първо беше загубил голямата си дъщеря и внука, след по-малко от две години беше починала и малката му дъщеря. А когато загуби и жена си, остана сам-самичък.
Тижен обичаше Еге Тунабою с невъзможна любов, но той оставаше верен на Мерал. Естествено, Тижен не броеше онази голяма грешка, за която премиерът мислеше, че никой не знае. Вероятно действително беше тайна, останала само между двама души. Но Тижен знаеше. Навярно съдбата беше определила да я узнае, за да страда още повече.
Беше ред на играта, която играеха всеки ден на това стълбище. Точно по средата въздухът в дробовете на Еге Тунабою свършваше. И понеже количеството млечна киселина се увеличаваше, задните мускули на краката му се втърдяваха като стомана и причиняваха болка. Но той беше упорит като магаре и горд като орел. Не желаеше да спре и да си почине. Тогава на сцената излизаше Тижен. Хвърляше се към него, сякаш точно тогава трябваше да му каже нещо:
— Господин премиер!
— Какво има, госпожо Тижен?
— Две спешни съобщения, господине.
И докато се увереше, че поне малко е отдъхнал и се е успокоил, четеше съобщенията. И продължаваше, докато се убеди.
Никога не бяха разговаряли за тази игра. Тижен беше изготвила сценария, а премиерът доброволно играеше ролята си. И макар да знаеше, че целта на секретарката е почивката му, играеше по свой си начин, даже понякога ѝ се сопваше: „Сега ли намери, госпожо Тижен!“ Но винаги след почивката на стълбите. Такъв си беше Еге Тунабою.
Но тази вечер тя наистина имаше спешни съобщения.
— Господин премиер!
Играта започна. Еге Тунабою и придружаващите го спряха на стъпалата.
— Какво има, госпожо Тижен?
Лицето му беше съвсем пребледняло. Погледът му беше замъглен. Същият беше като умря малката му дъщеря, помисли си Тижен Барлас. Като призрак.
— Чакат ви за разговори, господине.
— Остави ги за сутринта, госпожо Тижен. Не им е времето сега.
— Не мисля, че могат да се отложат, господине. Посланикът ни…
С Волкан ли е свързано? Може би Джандемир най-сетне се е сетил да ме информира, помисли си.
— Американският президент, британският премиер, външният министър. Германският премиер, израелският…
Подаде му списъка и се отдръпна.
— Настояват да изкажат съболезнования по телефона. Ако заповядате, ще ви свържа.
Премиерът така енергично кимна, че белите му коси се разхвърчаха.
— Свържи ме тогава.
После замислено и бавно продължи по стълбите. Заедно със следващите го зави вдясно и се отправи към кабинета си.