На вратата спря и се обърна към жената вляво:
— Тижен — каза тихо, — кажи да ми бият онези инжекции.
Тижен ли? Тижен ли ме нарече? Да не съм чула грешно? След трийсет години!
Той опипа крака си с ръка.
— Казах вече. Готови са — отговори тя тихо.
— Благодаря, Тижен.
Трийсет години беше мечтала за този момент. И когато вече мислеше, че никога няма да се случи, Еге се беше обърнал към нея по име. И то на два пъти.
Стори ѝ се, че кръвта залива бузите ѝ. Въпреки възрастта нямаше нито една бръчка. Ситната мрежа около очите се забелязваше само при много внимателно вглеждане. От години вече не боядисваше косите си. Така, естествени ги смяташе за по-красиви. В никакъв случай не беше пълна. И никога не е била. Беше слаба, висока и стройна. Красива жена, чула в младостта си много мъжки въздишки. Дори сега, с руменината по бузите, не можеха да ѝ се дадат годините.
Докато вървеше към кабинета си, почувства удовлетворение. Отдавна беше забравила това усещане. Облегна гръб на затворената врата, сложи ръце на гърдите си и се заслуша в ударите на сърцето си.
Заобиколи бюрото и седна, натисна с показалец чипия си нос и потисна надигащия се плач. В този момент на телефона светна зелен сигнал.
Веднага натисна бутона.
— Моля?
— Тижен — каза премиерът, — външният министър обади ли се?
— Не, господине. Не ми е звънял.
— Така си и мислех. Този ку… — Еге Тунабою в последния момент овладя гнева си и успя да преглътне сричката чи. — Обади му се. Чакам го. До десет минути. Ако не, изобщо да не идва.
— Веднага, господине. Ей сега ще му звънна — каза доволно Тижен. — Да започна ли да ви свързвам междувременно?
— Първо със София. Дай ми военния аташе.
— Обадиха се от центъра на Бенжамин Шеба Раам в Ню Йорк. За погребението на Самуел Коен. Питат за датата.
— Разбери и им отговори.
Когато му съобщиха за пристигането на Джандемир Гюнер, инжекциите бяха направени и болката стихваше. През това време разговаря с американския президент, после с британския премиер и външния министър. Всички изказаха съболезнования. Британският външен министър заяви, че ще присъства на погребението. Попита къде ще бъде церемонията.
Това се стория малко необичайно на Еге Тунабою. Не беше нормално министър да пита премиер за мястото на погребение. Но все пак отговори: „В Истанбул, Волкан искаше да бъде при семейството си“.
„Ясно, господине. Надявам се да се видим в Истанбул. Да споделя мъката ви.“ Не усети как напрежението в гласа на министъра изведнъж изчезна. Що за ненужни приказки? Умрелият си беше умрял. Другото нямаше значение. Волкан нямаше да разбере къде ще го погребат, кой ще дойде и кой не.
После съжали. В грешка си, старче, рече си. Тази страна трябва да изпрати Волкан подобаващо на заслугите му.
Когато Кемал Черния съобщи за пристигането на Гюнер, Еге Тунабою беше като наточена сабя.
— О, господин министър — каза иронично, докато външният министър се приближаваше по онзи си противен рачешки начин.
— Искали сте да ме видите, господине…
— А, да… Обезпокоих те… Да не те вдигам от масата за бридж?
— Бях в министерството — измънка Джандемир Гюнер. — В кабинета си… От София…
— Така ли? Значи София първа те обезпокои… Колко невъз-питано.
До този момент гласът на премиера беше толкова тих, че не можеше да се чуе в другия край на кабинета. Ако не бяха искрите омраза, ясно четящи се в погледите и на двамата, човек можеше да си помисли, че си говорят близки приятели.
— Чудя се — каза Тунабою — щеше ли да ми кажеш? Не следваше ли да науча лично от външния си министър, че наш посланик е загинал трагично в чужбина?
— Аз…
— Само в случай на война ли би се обадил?
— Отидох в министерството, щом разбрах. Имаше куп неща за вършене. Пък и знаех, че от МИТ ще ви…
— Куп работа ли, господин Джандемир? По погребението на Волкан ли? Кой знае с какво удоволствие сте се заели…
— Не ви разбирам, господине — тонът на външния министър беше леден.
— Помня, че поне четири пъти си ми поднасял подготвени от теб заповеди за връщането на Волкан в центъра и закопаването му в министерските кабинети. Та си помислих колко ли си се зарадвал, като си научил, че посланикът никога повече няма да се върне. Да не би да греша?
— Моля ви.
— Едва ли твърдиш, че си обичал и уважавал Волкан.
Очите на Джандемир Гюнер се свиха като на пепелянка, готвеща се за нападение.
— Няма да отричам, че не се обичахме. Но смърт…