Еге Тунабою го прекъсна с жест.
— Смъртта не е ли изход? Отърва се от Волкан. Завинаги.
— Ако ще продължавате така, ще бъда принуден да се оттегля. Не съм заслужил такива думи. Аз съм министър.
— Да, министър си. В моето правителство. Мога ли да попитам каква беше тази работа, заради която забрави задължението си да ме информираш?
— Не можете да си представите колко подробности има по едно погребение. Разходите се поемат от българските власти. Ще се сформира екип. Ще се подготви самолет. Разпращане на писма до посланиците в Анкара. Организация на мястото за церемонията, осигуряване на гробно място, разпечатване на снимките на посланика, определяне кой ще произнесе надгробното слово. И накрая пренасяне на трупа в Анкара.
— Волкан няма да се пренася в Анкара.
Никога гласът на премиера не беше отеквал така в кабинета.
— Не ви разбрах.
— Волкан ще бъде погребан в Истанбул.
Джандемир Гюнер беше истински смаян.
— Ами церемонията пред министерството…
— Не мисля, че Волкан би пожелал да бъде докаран пред сградата, в която ти си министър…
— Ама, моля ви! Много обидно…
— Церемонията ще се извърши в Истанбул.
Външният министър замълча, за да смели чутото и да набележи нова тактика съобразно променената ситуация.
— Щом е така — каза после, — тръгвам веднага към Истанбул за приготовленията.
— Няма нужда. Координацията ще поемат от Министерския съвет. Не искам да те виждам там.
Май моментът настъпи, помисли си Джандемир Гюнер. Моментът да тресне вратата и вече директно да обяви война на стария глупак. Но не беше сигурен. Гневът отново надделяваше над разума му.
— Виждам, че… — започна, но веднага млъкна. Не можеше да върне казаната дума. Трябваше добре да обмисли какво да каже.
Еге Тунабою забеляза колебанието по потъмнялото от ярост лице на мъжа.
— Виждаш, че… — подтикна го да се доизкаже.
— Повече не можем да работим заедно.
— Какво говориш? Наистина ли?
— Утре оставката ми ще бъде на бюрото ви.
Погледна в пълните му с омраза очи. Никога не би предположил, че ще изпита такова удоволствие в деня на покрусата от смъртта на Волкан. Радваше го мисълта за отмъщението заради Волкан. В твоя памет, синко, помисли си.
— Няма нужда от това, Джандемир — каза сухо. — Преди малко подписах заповедта за уволнението ти — взе един лист и го протегна на Джандемир Гюнер. — Има ли смисъл да казвам, че президентът я чака с голямо нетърпение? — и хвърли листа на бюрото. — Но ще те задържа още малко в креслото ти.
— Повече няма да работя с вас.
— Няма да работиш. Ще седиш там, докато ти кажа да станеш.
Като видя как мрачната физиономия стана аленочервена, сърцето му подскочи от удоволствие.
— Ще оповестя в пресата, че съм подал оставка.
— Твоя работа. Но имай предвид, че отвориш ли уста, записите на онзи диск моментално ще стигнат до световните медии. Чакай да помисля, къде ли беше дискът? А, ето го — и му показа опакования диск.
— Че какво има на този диск?
— Проблемът ти, Джандемир. Запис на преговорите ти с оръжейните производители.
Лицето на Джандемир пребледня като тебешир.
— Всичко е тук. Всичките ти мерзости. Получените подкупи — и мобилизирайки цялата си енергия, протегна ръка. — Сега се махай — размаха пръст. — Затваряй си устата и си стой. Аз само ще издърпам креслото изпод теб. Но щом разберат оръжейните магнати, че напразно са отишли парите им, ще те ликвидират.
Джандемир понечи да пристъпи към бюрото, но се отказа. Бързо вдигна дясната си ръка и заплашително насочи показалец към премиера.
— Само че ти няма да дочакаш това — просъска.
Варна
Подводница Принц HMS 024
— Време е — каза Гардения Нериса.
— Добре, да вървим.
Вече половин час Волкан Демиркан се гледаше в огледалото, за да свикне с новата си физиономия. Най-трудно щеше да му бъде да свикне със сребристобялата си нова коса. Човекът, с когото се срещнаха в хотел „Сплендид“ — а той определено беше от МИ6, доста беше настоявал да бъде руса или поне кестенява, но Гардения не отстъпи от бялата.
Сега Волкан носеше очила с кръгли метални рамки. Те бяха без диоптър и както каза момичето, странно променяха лицето му. Не схващаше смисъла, но и много не се замисли. Нямаше и сили да попита дали му отиват. Приличам на дърто конте, все си повтаряше.
На горната му устна бяха пробвали различни мустаци. Докато се гледаше в огледалото, Гардения също го проучваше обстойно и казваше: „Не става. Не пасват.“