Какво значеше това? Че не му отиваха ли? Вярно, че черните мустаци не се връзваха с бялата коса, смешни бяха, но имаше няколко побелели в кутията на агента. Накрая решиха, че новото му лице ще бъде без мустаци. Мъжът първо изстиска нещо на веждите му, после пръсна отгоре някакви ужасни косми.
„Посявка на вежди“, каза. „Дай Боже да се хванат. Не се притеснявайте“, успокои го. „При измиване падат веднага. Само внимавайте спреят за пръскане да не попадне в очите. Аз го пробвах. Половин час не можах да отворя очи от болка.“
Гардения застана пред него и дълго наблюдава новите му вежди. „Ех“, рече неволно. Волкан се ядоса, но не каза нищо.
Още при полета от Лондон до София Гардения Нериса беше видяла снимката му на компютъра и го беше намерила за привлекателен. И сега се опитваше да неутрализира мъжкарското му излъчване. Но веждите, придаващи твърдо и бунтовническо изражение, бяха предизвикали обратния ефект. Изглеждаше по-опак, отколкото беше в действителност. А Волкан с всяка минута ставаше все по-непоносим, сякаш за да оправдае ефекта на веждите.
Когато момичето каза: „Окей“, мъжът извади фотоапарат от чантата си и направи няколко снимки.
„За новата ви карта. Ще ви я дам в Истанбул.“
На излизане от хотела вече се беше смрачило. Всичко блестеше в светлини. Улиците бяха оживени. Кафенетата, бирариите и ресторантите се пукаха по шевовете, туристите прииждаха на тълпи.
Българският представител на МИ6 ги откара с колата си на брега, заливан от бурните черноморски вълни. По протежението на Златни пясъци вече преливаха безбройните увеселителни заведения. Излязоха от колата и повървяха известно време. Досущ приличаха на забавляващите се във Варна туристи.
— Няма ли да ме хванете подръка?
— Подръка ли? — смаяно го изгледа капитанът. — Нека не ви стряскам отново.
Не отговори. Само се усмихна незабележимо. Момичето внимателно го хвана подръка. Известно време повървяха така покрай ресторантите. Много отдавна беше забравил какво е жена да те държи подръка.
— Ако някой ни наблюдава, ще ни помисли за скарана двойка — измърмори, поглеждайки разстоянието помежду им въпреки допрените ръце. После внезапно се издърпа и хвана момичето за ръка. Не беше го мислил. Нито възнамерявал. Беше инстинктивно. Той самият беше изненадан колкото и момичето.
Двама влюбени, хванати за ръка, се разхождаха вечерта по брега на Златните пясъци.
— Моторницата е на този кей — каза мъжът. И посочи силуета отпред в морето.
— Нямаше ли да е по-добре да се качим на усамотено място?
— Щеше да привлече вниманието. Не забравяйте. Хората са свикнали да наблюдават и да съобщават. Вярно, че е минало много време, но навиците не се забравят лесно. Там, където смятате, че е усамотено, има твърде много очи. А тук е оживено. Всеки се занимава със себе си. Тълпата е сляпа.
Тръгнаха по дървения кей. Моторницата беше в края му. Първо скочи българинът. После Гардения. Без да обърне внимание на протегнатата му за помощ ръка. Последен се качи Волкан. След минута моторницата, пореща морето с двигателя на кърмата, се изгуби в мрака.
На лодката нямаше светлини. Ако не беше косата на седналата насреща му Гардения, тъмнината щеше да е още по-потискаща. В нея русите коси на момичето се вееха като осветено знаме. Ако сваля баретата, може и моята нова коса да блести така, помисли си.
Светлините на Варна постепенно се отдалечаваха. Известно време плаваха мълчаливо. Морето стана по-бурно. Носът на лодката понякога се изправяше вертикално и водата от носа, разнасяна от вятъра, биеше в лицата им.
— Пристигнахме — загаси мотора българинът. Извади нещо от кутията на рула и натисна копче. Ръчно фенерче. Остана прав.
След спирането на мотора вълните се усещаха повече. Българинът също едва се удържаше на крака.
Волкан се огледа. Търсеше голяма подводница. Все трябва да я видя, мислеше си. Но и надалеч не се виждаше нищо.
— Четири минути и дванайсет секунди — каза капитан Гардения.
Забеляза, че момичето е напрегнато, макар да се опитваше да изглежда спокойно.
— Къде ще те намеря в Истанбул?
— Аз ще те намеря. Там, където излезеш. Ще бъда там с новата ти лична карта и още няколко неща.
— Защо не дойдеш с мен?
— Такава е заповедта.
— Да не би правителството на Нейно Величество да вярва като едновремешните пирати, че жена на борда носи нещастие?
— Едва ли — отговори тихо.
— Никога ли не оспорваш заповедите?
— Никога. Аз съм войник.
Волкан първо чу тътен. Едновременно с това морето под тях се разбесня.