— Хей, какво става? Буря ли започва?
— Дръжте се здраво — извика Гардения, за да я чуе през шума. — Пристигнаха.
Веднага изпълни нареждането. Никога не беше харесвал излизането в морето с такива малки лодки. И сега тази ли черупка щеше да се бори с надигналото се море? Когато погледна преди малко, светлините на Варна на шест мили се виждаха на нивото на погледа. А сега изглеждаха доста по-ниско. След пет секунди пък бяха високи като минаре. Защото морското ниво ту се вдигаше, ту спадаше.
Тътенът постепенно се усили. Вълните откъм носа ту ги повдигаха нагоре, ту ги сваляха.
— Ще ни потопи — извика Волкан на българина.
Той се разсмя, но това не се чу от страшния шум на вятъра и водата.
— Не се безпокой — извика с все сила. — Досега не се е случвало.
— Често ли се срещате по този начин?
— Колкото е необходимо — отговори българинът. — Това е най-сигурният начин за отвличане. Ето я!
Когато Волкан бързо обърна глава в указаната от него посока, видя страховита маса, издигаща се като стрела от морето. Това беше носът на подводницата. Вдигащото се отвесно туловище бавно се изравни с морското равнище и зад него изплава друга тъмна маса. Постепенно се издигна. Вече целият корпус на подводницата беше над водата и от отворите по повърхността се изпомпваше вода.
Българинът отново запали мотора и изви руля към подвод-ницата.
Волкан забеляза проблясък на кулата ѝ. Последваха го три тичащи по корпуса човешки фигури.
— Три минути — каза българинът. — Не може повече да остане на повърхността. Понеже не е подала рапорт за изплаване. Веднага трябва да се потопи. Побързай.
След малко моторницата с басов звук се допря до металния корпус на подводницата.
В сравнение с моторницата тя се извисяваше като внушителен блок. Не беше достатъчно да повдигне глава, за да види мъжа, сипещ заповеди от кулата. Толкова беше високо. Как ли щеше да се покачи на тази мокра, плъзгаща се и наклонена грамада? И то за три минути. Сигурно една вече беше минала.
Обърна се да погледне момичето и срещна тревожния му поглед.
— Внимавай — каза тя. — Много внимавай.
Имаше нещо странно в погледа и гласа ѝ. Но в момента на Волкан не му беше до това.
— Хайде! — викна някой отвисоко. — Който ще идва, да идва! Това е подводница! Не е лондонски туристически автобус.
Волкан се хвана за мократа въжена стълба, чийто край държеше българинът. Обърна се още веднъж да погледне момичето, издърпа се нагоре и стъпи на първото стъпало. После на второто. Тогава забеляза, че отгоре бавно издърпват стълбата. Така здраво беше стиснал въжето, че то прерязваше дланите му. Още една крачка.
Кракът му се плъзна. Чу изпискването на Гардения. В един миг цялото му тяло увисна във въздуха, прилепено към металния корпус. Една вълна го заля. Моряците продължаваха да теглят стълбата нагоре. С огромно усилие успя отново да постави крака си на стълбата. Скоро се усети как лази по извития корпус на подводницата. Един моряк го хвана за ръката и го изтегли. Извика мислено: Успях! Успях! Качих се!
Докато моряците го теглеха към отвор, от който излизаше светлина, се обърна да погледне отново. Колко малка изглеждаше моторницата долу. Махна с ръка.
— Довиждане! — извика към момичето.
Докато слизаше надолу по стръмните стъпала, люкът отгоре му вече се беше затворил. След минута дочу и бученето на нахлуващата през капаците вода.
— Потапяне! — извика някой.
— Потапяне! — повтори друг.
Трети глас заизрежда някакви цифри: три, три, шест, девет… седем, четири, две, осем… Танго, Фокстрот!
— Дълбочина 10 и расте.
Отстрани се разнесе онова късащо нервите бибипкане, което беше чувал по филмите. Явно сонарите вече претърсваха морското дъно.
— Дълбочина 20.
Волкан Демиркан усети, че ушите му заглъхват и главата му се замайва.
— Добре дошли на Принц HMS 024.
Обърна се.
Гледаше го усмихнат мъж на средна възраст в камуфлажно облекло.
— Полковник Джордж Майкъл — протегна ръка мъжът. — Командвам тази девойка.
Щом наричаше подводницата девойка, явно се гордееше с нея.
Стисна здраво подадената му ръка.
— За мен е удоволствие. Жалко, че не мога да си кажа името.
Капитан Маршал се усмихна.
— Нищо. Аз ви познавам.
Волкан изведнъж се сепна, сякаш го бяха цапардосали. Що за секретност? Всички ме познават, рече си. В това малко пространство имаше поне още шестима войници. Всички слушаха разговора и капитанът сигурно ей сега щеше да каже:
— Волкан Демиркан, нали? Запознахме се еди-къде си.