Но това не се случи.
— Не бяхте ли Борис Иванов? Прочутият художник?
Като видя изражението на капитана, си отдъхна.
— О, да — измънка.
В този момент някой извика:
— Дълбочина 80 и продължава.
— Не разбирам от изкуство — продължи капитанът. — И особено от модернистично. Четох някъде да казвате „Аз рисувам голи жени“. Но като гледали картините ви, питали къде са жените.
— Вероятно защото за модели използвам авточасти и разни непотребни неща. А те не приличат на жени.
Всички моряци в командния отсек се разсмяха. Чу как управляващият сонара каза на колегата си, който водеше подводницата с нещо подобно на кормило:
— Голям пич бил тоя художник.
— Джон! — обърна се капитанът към офицера до себе си. — Заведи Борис Иванов в каютата му. Да се подсуши. И му дай сухи дрехи.
Обърна се отново към него и стисна ръката му.
— Вечерята е в осем в офицерската каюта. И не си разваляйте удоволствието, като се притеснявате за 24-те ракети и атомния реактор, които носим. Всичко е под контрол, не берете грижа. Няма никаква опасност.
Докато вървеше след офицера, си мърмореше: Ти и представа си нямаш. Над главата ми е надвиснала много по-голяма опасност от твоите ракети и ядрени глави.
Истанбул
След като излезе от дома на Феридун Озан, Сарп бързо се отправи към паркинга, запали БМВ-то и даде газ.
Очите му не се отделяха от огледалото за обратно виждане. Опита се да разбере дали го следят. Влизаше и излизаше от различни улици. Спираше и чакаше. Тръгваше внезапно. Но нямаше никой. Когато накрая изведнъж сви по улицата пред себе си, за малко не се блъсна в паркирала кола. Веднага спря БМВ-то и зачака отзад да светнат фарове. Но никой не дойде. Дори никой не влезе в уличката. Вече беше сигурен. Никой не го преследваше.
Отново излезе на Маслак. Зави към горския път вляво от отбивката за Тарабя. Намали скоростта заради тесния и криволичещ път. Пред него беше пусто. Доколкото можеше да види, поне нямаше мигащи като светулки стопове. Погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него беше тъмно. Само на един завой, когато натисна спирачки, му се мярна червената светлина на собствените му стопове.
Опита се да се съсредоточи в разказа на професор Феридун Озан. Не можеше да се каже, че е научил повече, отколкото от Корай. И може би напразно си беше изгубил времето. Професорът също беше споменал осмата тайна. Но нямаше и най-дребен намек относно онова, което тя представляваше. Все още оставаше въпросът как тайната е изчезнала и после се е намерила и какви биха били последиците. Дори и да беше вярно, каква е връзката с масонството? Защо Корай се опитваше да прехвърли мост между осмата тайна и масоните? После беше казал, че тя е в ръцете на турчин. Кой беше той? И как щеше да го открие?
Видя го на широк завой след два километра. Тук пътят завиваше почти обратно. Два големи фара с дълги светлини. На километър, километър и половина зад него имаше кола.
Пътят зави отново вдясно и фаровете изчезнаха от поглед. Но знаеше, че автомобилът го следва. Защото до Бентлер нямаше къде да отбие.
Измина още два километра в тъмното. Пътят малко се изправи. Продължи да шофира с поглед в огледалото. И в него отново се отразиха същите силни фарове. Сега разстоянието помежду им беше не повече от петстотин-шестстотин метра.
Съсредоточи се във все по-заслепяващите го светлини. Бяха малко високи и разстоянието помежду им изглеждаше по-голямо от нормалното. Какво беше това? Джип или пикап?
Опита се да прогони от ума си споходилата го мисъл. Беше почти сигурен, че от Мачка дотук не беше проследен. Това бяха почти петнайсет-двайсет километра. Спри де, опита да се успокои. Може някой да пътува от Тарабя към Бахчекьой. Пътят да не ти е бащиния. Всеки може да минава. След малко ще го подмине и ще си продължи.
Намали скоростта от седемдесет на петдесет. Ей сега щеше да се разбере. Ако дистанцията помежду им се скъсеше, щеше да се успокои, че някой си отива вкъщи. Но ако и той намалеше, нямаше да има съмнение, че го следва. Известно време внимателно наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Установи, че фаровете не приближават. Онзи беше забавил. Увеличи скоростта. Фаровете не се отдалечиха. Значи, и онзи беше ускорил. Сега пътят зави наляво и фаровете изчезнаха.
Профуча покрай магазините на Бентлер. Пътят към лесотехническия факултет вече беше прав като стрела. Дебелите дървета от двете му страни на светлината от фаровете изглеждаха като великани, протягащи към него ръце, но щом ги подминеше, изчезваха в мрака. Защото отзад нямаше какво да ги освети. Но това не продължи дълго. Върху правото шосе падна силна светлина. Подминаваните дървета сякаш го гонеха към двата силни фара отзад. Помежду им нямаше и сто метра. Преследвачът беше ускорил. Явно, не искаше да го изпусне. Защото от двете страни на шосето имаше много странични улици, по които да свие и да се изгуби.