Навлизащият през прозореца хладен въздух му се отрази добре. Спусна БМВ-то, от което се разнасяха всякакви звуци, по наклона към светлините на вилите.
Подводница Принц HMS 024
— Ако поспите няколко часа, ще се почувствате по-добре, Борис Иванов.
Огледа се, хванат натясно. Волкан беше забравил, че това е кодовото име, измислено от капитана Джордж Маршал при качването му на подводницата, за да скрие истинската му самоличност.
След кратко мълчание успя да се овладее.
— Ще имам ли толкова време? — попита.
— Ще ви събудят половин час преди изплаването — отговори капитанът. — Предполагам, че това е достатъчно за подготовката ви. И екипажът ще ви помогне.
Волкан Демиркан са зачуди доколко капитанът беше наясно със събитията. Дали знае кой съм в действителност? Или че съм жив мъртвец?
Подробностите за такава секретна операция непременно бяха достояние на един-двама души — на британския премиер, външния министър и шефа на МИ6. А, и на онзи русокос капитан. Но не вярваше, че тя знае всички детайли.
Двете чаши вино по време на вечерята на капитанската маса му се отразиха чудесно. Помогнаха му да се почувства по-добре и по-спокоен.
Докато вървеше към каютата си след офицера, над чийто джоб на ризата пишеше Дарвин, главата му сякаш се замая един-два пъти. Не можа да прецени дали това се дължеше на изпитото вино, или на люшкането във водата на двутонното огромно метално туловище.
Дарвин влезе в помещение, където можеше да застане едва един човек. Дръпна надиплената завеса в цвят бордо на отсрещната стена. Когато Волкан видя чистото легло с чаршафа и спалния чувал, изглеждащи като колосани, разбра колко много му липсва сън.
— Това е моята каюта. Ще ви сменя спалното бельо.
— Благодаря. А вие къде ще спите?
Мила усмивка озари лицето на Дарвин.
— Тази нощ съм дежурен.
— Ясно.
— Шумът никога не липсва в подводниците. Ако се заслушате, няма да заспите. Не обръщайте внимание и се отпуснете. Аз ще ви събудя.
Офицерът излезе в коридора и докато се готвеше да дръпне външната завеса на отделението, сякаш нещо му хрумна и попита:
— Какво е усещането, господин Иванов?
— Моля?
— Искам да кажа… ами… Моля да простите невъзпитанието ми… Но съм любопитен.
Любопитството е опасно, моряко, рече си Волкан, но попита:
— За какво сте любопитен?
— За жените, господине. Онези, голите. Нали такива рисувате?
— О, да.
— Да стоите така с часове, докато пред вас има гола жена… Едва ли е лесно… А?
Без да може да си обясни причината, изведнъж си представи Гардения Нериса. Но веднага пропъди образа от съзнанието си.
— Трудно е, Дарвин. Повярвай ми. Наистина е трудно — ухили се. Нямаше как другояче да отговори.
— Разбирам ви, господине. Моля да ме извините за въпроса.
Дръпна завесата зад себе си и Волкан се отпусна в леглото както си беше. За неопределено време би могъл да изхвърли от съзнанието си мислите и плановете, но не и да пренебрегне това друсане. Всяко завъртане на вала, задвижващ вероятно надвишаващите човешки бой части на подводницата, отекваше в тъпанчетата му, а с клетките си долавяше всички тайнствени звуци на борда.
Затвори очи, но не за да спи. А за да планира как да се добере в най-скоро време тайно до премиера Еге Тунабою.
Когато Дарвин дръпна завесата, отделяща каютата от коридора, завари Борис Иванов, наречен „пич“ от оператора на сонара, седнал в леглото.
— Не можахте ли да заспите, господине?
— Нее. Тъкмо се събудих.
А Волкан не беше и затворил очи. Размишляваше повече от три часа, но не успя да намери решение на въпроса.
Докато през първия час витлото на подводницата отекваше в главата му, той се опитваше да анализира случилото се през последните четирийсет часа.
Всичко изглеждаше така глупаво, че беше дори смешно. Но вече знаеше, че не е нито глупаво, нито смешно. След като една държава беше предприела толкова сериозна операция, значи е налице толкова сериозна опасност, че неговите познания и ум не можеха да я приемат.
А през последните два часа като в кошмар кроеше планове за добиране до премиера Еге Тунабою. Повечето бяха неприложими. Не можеше да му каже по телефона „Трябва да се видим“. Но непременно трябваше да се срещнат. Как обаче? Не можеше дълго да се показва навън. Защото беше мъртъв. Кой знае медиите как бяха разтръбили смъртта му. Вероятно вестниците и телевизиите бълваха снимките му. Въпреки усилията на Гардения и на агента във Варна, някой можеше да го познае. Това би било провал на всички планове. Даже не смееше да помисли каква бомба би избухнала. Може би такъв позор би спасил премиера от смърт, но никой не би повярвал на разказа му. Министърът ясно го беше предупредил за позицията на британците: „Ще отречем“.