Ами изгорялата служебна кола и неговото ДНК по трупа, какво щеше да стане с тях? Как щяха да ги обяснят?
Почти сякаш чу ледения глас на британския министър: „Това е работа на българските колеги. Непременно ще измислят някакво обяснение. Като например, че сте блъснали и убили някакъв българин, в ужаса си сте напъхали трупа в колата си и сте я блъснали в пропастта, а за заблуда сте оставили ДНК по тялото и тайно сте избягали в Турция или нещо подобно. Вярвайте ми, че по тази тема могат да се напишат стотици сценарии.“
Дори да беше казал: „Никой не би повярвал на такава измислица“, британецът сигурно би се изсмял: „Да знаете на какви по-големи измислици вярват хората, ще се смаете, друже.“
Той единствен щеше да остане под разрушенията от земетресението, което щеше да предизвика разпознаването му от някого. Щяха да го нарекат „лудия дипломат“. Медиите щяха да се влюбят в такова заглавие. „Известен дипломат, загубил жена си и детето си при терористичен акт, заболя от шизофрения вследствие на душевната криза. Според специалисти в напреднал стадий на болестта пациентите стават жертва на въображенията и страховете си и твърдят, че са в опасност. Поради това се смята, че шизофрениците могат да се превърнат в смъртоносно оръжие за себе си и останалите. Твърди се, че злополучният дипломат може да е направил това, мислейки, че страната и премиерът му са в опасност. Подчертава се, че лечението на откарания в болница бивш посланик е невъзможно.“
После щяха да го накарат да замълчи. Може би с инжекция. Може би с инсценировка на самоубийство. Но със сигурност щяха да го накарат да млъкне.
А Тайната държава, за която докладваше британският агент непосредствено преди смъртта си, щеше да продължи да заплашва света.
Неясно защо, но Волкан беше твърдо убеден в наличието на такава опасност. Както вярваше и в замисленото убийство на премиера Еге Тунабою.
От черните мисли го отърва дръпването на завесата от Дарвин и въпросът му:
— Не можахте ли да заспите, господине?
— Време ли е?
— Капитан Маршал ви очаква, господине.
Джордж Маршал се беше привел към осветената карта на бюрото и нареждаше нещо на заместника си. Някакви неразбираеми цифри.
— Как сте? Отпочинахте ли?
— Малко.
— Разбирам. Заспиването за попаднал за пръв път на подводница е трудно. Поздравявам ви, ако сте успели.
— Пристигнахме ли?
— Почти. Вече навлизаме в Босфора.
— Не усетих да излизаме на повърхността.
— Не сме.
Не очакваше такъв отговор. Замисли се и си каза: Хайде де.
— А кога ще изплаваме?
— Няма да изплаваме.
Джордж Маршал отново се наведе над картата и зареди някакви цифри.
— Как така няма да изплаваме?
Командирът пренебрегна изненадата на пътника си. Навигаторът повтаряше казаните от капитана числа, без да отделя поглед от екрана пред себе си. Пръстите му тичаха по клавиа-турата. И матросът до подобния на волан прибор се включи в безсмисления разговор от поредица числа. На Волкан му се струваше, че подводницата се изкачва.
— Май не чухте въпроса ми.
Джордж Маршал се изправи. Сега имаше онова надуто британско изражение.
— По-точно — промърмори, — ние няма да изплаваме. Обаче вие ще изплувате, господин Иванов.
Джордж Маршал не обърна внимание на един след друг зададените въпроси въпреки ясно изразеното учудване:
— Аз ли? Как? Какво значи това? Това метално чудовище няма ли да излезе над водата? Да не искате да изляза от подвод-ницата под вода?
Зададе още много въпроси, но вместо да отговори, капитанът се обърна към Дарвин:
— Лейтенант, подгответе господин Иванов. Това са последните тринайсет минути. Проверете всичко. Часът в момента е нула три нула седем Браво… Излизането е в нула три двайсет Браво.
Важно протегна ръка, сякаш се сбогуваше със срещнат по лондонските улици приятел:
— Успех, господин Иванов. Щастливи бяхме да ви приемем.
Волкан се опита учтиво да протестира, но Дарвин лекичко го подбутна:
— Оттук.
Докато Волкан Демиркан ядосано се навеждаше, за да излезе през дупката в коридора, чу зад себе си въпроса на Джордж Маршал:
— Нали можете да плувате, господин Иванов? Не се безпокойте, всичко ще бъде наред.
Дарвин невероятно сръчно му надяна водолазния костюм, като не спираше да говори: