— Каква нередност?
— Каквато и да е. Недостиг на кислород. Прекомерно сърцебиене. Световъртеж. Гадене.
— И сега ги усещам — опита се да се усмихне.
— Успокойте се, доколкото е възможно.
— Не мога да гарантирам това, лейтенант.
— Разбирам ви, господине. Когато капсулата се напълни изцяло, ще се чуем за последен път. Щом се приготвите, бордовият люк ще се отвори и налягането ще ви изхвърли от кораба.
— Заедно с боклука.
— Заедно.
Гласът в слушалките замлъкна.
По непрекъснатото кимане Волкан разбра, че лейтенантът слуша нарежданията на капитана.
— Последни шейсет секунди, господине.
— Хайде, Дарвин, щом е така. Да я свършваме тази работа.
Лейтенантът се изненада от веселите нотки в гласа му.
— Радвам се, че сте се успокоили, господине. Сега моля да сложите мундщука.
Изпълни нареждането.
— Последни четирийсет секунди, господине. Люкът се затваря.
Чу стърженето. Вратата на пералната се затвори над него. За момент миризмата на боклука, на която се опитваше да не обръща внимание, стана нетърпима.
— Последни трийсет. Клапаните се отварят.
Водата за миг стигна до коленете му. Ледена вода. Нивото ѝ продължи да се покачва. Вече виждаше лицето на Дарвин през водна стена.
— Отворете клапата на кислорода. Последни десет. Девет… осем…
— Натисни това проклето копче, Дарвин!
— Браво на вас, господине.
Усети експлозията с ушите си.
Обученият в дипломатическите отношения разум се затрудняваше с привикването към непознатите условия. Ужасяваща болка сгърчи тялото му. Струваше му се, че гигантски октопод го е сграбчил в пипалата си. В средата на гърдите си усещаше неимоверен натиск. Обзе го чувството, че под краката му е избухнала бомба и създаденият въздушен вакуум го всмуква. Усети как бързо го издига нагоре по тръбата. Видя торбите с боклук да се издигат покрай него като ракети поради по-малкото си тегло. Може би и той щеше да изскочи като снаряд на повърхността. От налягането някои торби се бяха разкъсали и боклукът се изсипваше.
Това го паникьоса. Боже мили, изкрещя наум. И аз мога да се пръсна. Уплаши се да не изтърве мундщука и го притисна с ръка.
Внезапно мракът се промени. Стана по-тъмно и по-студено. Ако не се броеше звънтенето в ушите, тишината беше оглушителна. Вече не се намираше в Принц, кораба на Нейно Величество, а в студеното течение на Босфора. Погледна надолу и му се мярна слаба светлина. После и тя изчезна. Отворът, през който излезе, беше близо до носа на подводницата и се затваряше.
Спомни си указанията на Дарвин. „Натиснете копчето на фенера на дясната си китка.“
Не беше лесно. Не успя.
Настръхна, като видя гигантския силует на металното чудовище отдолу. Подводницата се плъзгаше надолу под водата. В тъмнината видя двете витла, които пръскаха водата след нея. Олеле, надигна се писъкът в него. Мозъкът започна да подава сигнал за тревога.
Отдалечи се! Издигни се! Не стой! Страховитият водовър-теж ще те засмуче!
Предизвиканият от витлата невероятен водовъртеж беше само няколко метра под него и постепенно се издигаше до нивото му. Повлечеше ли го, всичко беше свършено, всичко!
Опита се да се издигне с бясно пляскане. В съревнованието между живота и смъртта и сантиметрите добиваха изключително значение. Вече не виждаше подводницата, но разпенената вода все още бележеше пътя на витлата. Вдигна глава. Въздухът и звездите трябваше да са някъде там. Няколко метра по-нагоре. И животът, естествено. А смъртта беше няколко крачки по-надолу.
Забеляза, че резките движения бяха затруднили дишането му. От този шок мозъкът му отново заби тревога. Какво беше казал Дарвин? „Поемайте равномерно въздух. Не се паникьосвайте. Паниката води до преразход на кислород.“
А той правеше точно това. Беше обзет от паника. Изразходваше прекомерно много кислород.
„Успокой се“, заповяда на мозъка си. „Не е останало много.“
Може и да не беше останало, но и кислородът в малкото апаратче свършваше. Дробовете му се напрягаха. Болката достигна ушите му. Трябваше му въздух. Въздух. Още малко. Още минутка. Жадно пое с нос и уста последните количества кислород и ги препрати в дробовете.
Погледна надолу да види дирята от витлата на подводницата. Нямаше нищо. Тъмнината я беше погълнала. Като се вгледа по-внимателно, забеляза далеч вдясно слабия отблясък на пяната. Помисли си: Преди малко беше вляво, сега е вдясно. Избегнах водовъртежа.