С последно усилие се раздвижи. Един лакът, още един… Движенията му се забавяха. С ужас установи, че тялото му натежава и едва движи ръцете си от тежестта им. Главата му се замая. Кислородният апарат се откачи и потъна. Повече от това, здраве му кажи, рече си. Изпусна първото мехурче през устата. После още едно. Мехурчетата на смъртта, помисли си. С всяко се приближаваше все повече до нея. Съзнанието му се замъгляваше. Не можеше да се помръдне. Свършено беше.
Внезапно усети нещо върху ръката си. Сякаш нещо във водата го беше докоснало. Повей. Повей ли?
Спасен съм!
Тялото му изскочи над водата като торпила.
Спасен съм! Спасен съм! Спасен съм!
Видя звездите. И ивицата светлина вдясно. Фарове на кола.
Жив съм!
Както беше полуприпаднал преди няколко секунди, така изведнъж се съживи. Усети кръвта отново да нахлува във вените му. Главата му беше над водата! Жадно загълта въздух, за да напълни дробовете си, които бяха на ръба на пръсването.
Когато малко се поуспокои, се огледа наоколо си. Нищо нямаше. Съвсем далеч се очертаваше силует на лодка. Спомни си за фенера на китката. Натисна копчето. Когато светлината лумна в лицето му, всичко наоколо изчезна. Сякаш ослепя. „Глупак“, викна си ядосано. Всъщност беше наясно, че гневът е израз на радостта, че е жив. „Да беше насочил напред светлината.“
— Не се безпокойте. Тук сме. Добре дошъл.
Гардения Нериса.
Целият се разтрепери от радост. Помисли си да изскочи от водата и да задуши момичето в прегръдките си. Това му причини нов стрес, който потисна предишния.
Истанбул
Вече беше два часът, когато Сарп спря пред вилата. В стаята на Филиз на втория етаж светеше. Градинската врата се отвори и дежурният полицай се показа. Същият, когото беше преметнал през деня. Обиденото му и гневно изражение показваше колко калай е отнесъл. Той веднага грабна радиотелефона. И докато се готвеше да докладва за пристигането на Сарп, забеляза състоянието на БМВ-то. Направо се втрещи.
Вратата на вилата се отвори и Филиз се втурна насреща му. Хвърли се на врата му без да продума. И какво повече да каже? Обичаше го. Независимо от това дали чувствата ѝ бяха споделени или не.
Сарп застина с вдигнати ръце, но после здраво прегърна топлото ѝ, прекрасно тяло. Вдъхна аромата ѝ. Почувства ударите на сърцето ѝ върху гърдите си.
Помисли си, че ако преди малко се беше размазал в дърветата, нямаше да изпита това щастие, и настръхна. Колко хубаво беше да си жив и да прегърнеш жена. Нямаше такъв спомен. Никоя жена, която беше прегръщал, не го беше накарала да почувства по този начин живота и щастието.
Застинаха така. С прокашлянето си полицаят, който бързаше да научи какво се е случило, за да докладва на шефа си, развали магията на мига.
— Откъде идваш, докторе?
— От ада — отговори Сарп, без да пуска момичето.
Полицаят първоначално помисли, че го подиграва. Но като видя изражението на Сарп, отказа да се гневи. Каквото и да беше правил, докторът още беше стресиран.
В този момент и Филиз забеляза състоянието на колата. Задната броня си беше на мястото с отчупен край. Предната — почти паднала. Лявата страна беше прорязана открай докрай и превърната в развалина. Левият калник беше хлътнал, а страничната врата — разцепена. Десният преден калник беше нагънат като хармоника. Изскочилият от гнездото си фар висеше на кабел.
— Какво се е случило, Сарп? — закри Филиз устата си с ръка.
Той не отговори. Погали я по раменете и се опита да я успокои. Краката му трепереха.
— Извинявай, приятелю — обърна се към полицая, докато с Филиз вървяха ръка за ръка към къщата. — Днес постъпих лошо с теб. Кажи на Хаккъ Барута, че въпросното лице се е върнало от ада. И че повече няма да прави така.
Влязоха в къщата и затвориха вратата.
Тръгнаха направо към кухнята. Филиз веднага сложи чай.
— Искаш ли първо вода?
Сарп кимна.
Момичето бързо напълни една чаша.
— Няма ли да ми разкажеш какво се е случило?
Отново кимна. Но първо изпи водата. За да прочисти изсъх-налото си от напрежение гърло.
Филиз се наведе и понечи да събуе обувките му, но той не позволи. Погледите им се срещнаха.
— Какво се случи — попита Филиз, за да се предпази от огъня в очите му.
— Убиецът — прошепна Сарп — се опита да ме ликвидира.
Разказа ѝ всичко. Без изключение.
— Не разбра ли, че те следи? — попита момичето, изслушало мълчаливо всичко за смъртоносната гонитба.
— Зад мен беше чисто. Значи някак е научил, че ще мина оттам. И ми устрои засада на връщане. Познава и колата. Изчака ме и се залепи зад мен.