Изведнъж се вцепени от споходилата го мисъл. Убиецът знаеше, че ще мина оттам.
Беше сигурен, че не е проследен от дома на Феридун Озан в Мачка до мястото, където го видя за пръв път. Явно убиецът е знаел, че ще мине оттам. Беше се спотаил в засада и изчакал идването му. Хубаво, но как? Как беше научил това?
„Колко души знаеха откъде ще минеш?“, попита вътрешният му глас. Така де, някой трябваше да е информирал убиеца. Да, но кой? Полицията! Да не би Хаккъ Каплан да му съдействаше? „Глупости“, промърмори.
Феридун Озан? Беше ли казал на професора? Не можеше да си спомни.
Главата го заболя от преживяното напрежение и мислите, подклаждащи страховете му. И във вилата знаеха откъде ще мине. Филиз и Суна. И полицаите, сложени пред вратите от Хаккъ Каплан.
Вероятностите водеха единствено до въпроси, които човър-каха страховете и съзнанието му. Потръпна. Каза си: Как ли пък не! Филиз ли или Суна ще предупредят убиеца? Това е лудост.
Засрами се от съмненията си.
— А ти какво свърши? — попита, за да смени темата. — Прокурорът не ти ли даде нищо?
Момичето стана, без да отговори. Излезе в антрето. След десет секунди се върна с чантата си. Без да отделя поглед от Сарп, порови в нея и сложи нещо на масата.
— Даде ми.
Очилата! Очилата на Корай Булут.
Усети нов прилив на адреналин в тялото си.
— Но… Ти каза, че… — заекна.
Като видя радостта му, и тя се засмя.
— Да, бях ти сърдита, че не се обади. Исках да те ядосам… За наказание.
Корай стана и я прегърна.
— Как успя? Нямах никаква надежда.
— Не беше много трудно.
Сарп я пусна разтревожено. Тези прегръдки ставаха опасни. Защото нямаха време за тях.
Взе очилата в ръце и започна да ги оглежда. Същевременно се молеше наум: Моля те, нека намеря търсеното.
Най-обикновани очила. Може да бяха скъпи, но все пак само очила. Очила с рогови рамки. Само дръжката зад ушите беше по-дебела. Почти колкото палец. Сложи си ги. Усети удебелената рамка върху ушите. Погледна Филиз и измърмори:
— Странно.
— Кое е странно? Дръжките ли? Прав си. Защо Корай си е купил такива? И аз ги пробвах, ушите ме заболяха.
— Дръжките са дебели, но има нещо друго странно.
— Кое?
— Нямат диоптър. Обикновени стъкла.
Свали очилата и започна да ги опипва. Прокара показалец по дръжките. Корай не правеше нищо без причина. Очила с обикновени стъкла. След като носеше тези глупави очила и особено с такива дебели рамки, непременно имаше някаква причина. Да не би да ги е използвал не за гледане, а за пренасяне на нещо? Дори умирайки, сочеше очилата. От вътрешната страна, където дръжката се съединяваше с рамката, имаше мъничко винтче. Поигра си с него. Нищо.
— Имаш ли нож? — запита нервно. — Нещо с остър връх.
Филиз прерови чекмеджетата.
— Това става ли?
Сарп взе ножа, задържа острия връх като отвертка и се опита да развие винта. Не мърдаше от мястото си.
— Със сигурност има нещо в тези очила. Убеден съм.
Успокой се, каза си. Опитай отново. Използвай не само ръцете, но и ума си. След като е в гнездото, защо не помръдва?
Опита се пак да завърти наляво, но не можа. Опита на-дясно, отново нищо.
В този момент чу някакъв звук. Едва доловим.
Вдигна глава и погледна момичето.
Филиз също беше наострила уши.
— И ти ли чу?
— Май сякаш…
— Сякаш се намести в гнездото.
— Да.
Сарп изтри с опакото на ръката замъглилите се очила. Насочи цялото си внимание към винтчето. Промяната беше толкова незначителна. Но я забеляза. Сякаш винтчето беше слязло надолу с по-малко от микрон. Тогава се чу звукът. Леко натисна без да го завърта.
Цък!
Остави ножа. Започна да разтрива дръжката с палеца и показалеца. Леко, като милувка. След няколко секунди я забеляза. Пукнатина колкото косъм се появи върху удебелението в края на дръжката.
Преди малко я нямаше. Разтревожи се да не е пукнал рамката при притискането на винтчето.
С разтуптяно сърце опита отново. Погледът и слухът му бяха съсредоточени във върховете на пръстите.
Пукнатината леко се разтвори и в удебелението на дръжката се оформи квадратен отвор.
Отвор с миниатюрен къс хартия.
— Ето на! — извика. — Точно както си мислех.
Филиз също се задушаваше от вълнение. Притиснала ръце към гърдите, повтаряше едно и също:
— О, Боже! О, Боже!
Сарп се помъчи да извади хартията, повтаряйки:
— Хайде, хайде! Не ще, ще се скъса.
Безпомощно погледна момичето: