— Подсказаха ни къде най-вероятно се намира хлапето — продължи Нестор.
— Кой? — Мъжагата повдигна внушителната си вежда.
— Коко. Наркопласьор, доскоро живееше в приюта „Ила“.
— Оная откачалка с шилото ли?
Нестор така и не можеше да разбере как шефът си набавя цялата тази информация. Никога не обикаляше по улиците. Нестор не беше чувал някой да твърди, че е говорил с него, още по-малко — да го е виждал. И въпреки това той знаеше всичко — така беше открай време. По времето на Къртицата беше донякъде разбираемо — тогава навярно неговият човек го осведомяваше какво става в полицията. Но след като убиха Аб Лофтхюс точно когато бе на крачка да разкрие цялата схема, подривната дейност действително секна. Оттогава минаха близо петнайсет години и Нестор се примири, че най-вероятно никога няма да разбере кой е бил Къртицата.
— Коко разказа за някакъв младок в „Ила“. Толкова му било широко около врата, че погасил дълга на съквартиранта си — изрече Нестор със старателно заучена интонация и с р-та, каквито, предполагаше, са типични за произношението на източните славяни. — Дванайсет бона кеш.
— Никой в „Ила“ не плаща чужди борчове — отсече Вълка, по-възрастен член на бандата, който отговаряше за вноса на момичета.
— Именно — кимна Нестор. — При това го направил, въпреки че съквартирантът му го обвинил в кражба на чифт обици. Та се сетих…
— Сетил си се за парите в сейфа на Кале — прекъсна го исполинът. — И за откраднатите бижута от дома на Ивершен, нали?
— Точно така. Отбих се при Коко и му показах снимка на младежа. И той потвърди, че бил същият, Сони Лофтхюс. Научих дори номера на стаята. 323. Остава само въпросът как да го… — Нестор долепи върховете на пръстите на двете си ръце и премлясна, сякаш за да дегустира кой синоним на „убием“ е най-подходящ в случая.
— Няма как да влезем в приюта — отбеляза Вълка. — Или поне не и незабелязано. Портата се заключва, на рецепцията има пазач, навсякъде са монтирани камери.
— Защо не използваме за тази работа някой от обитателите — предложи Вос, бивш началник на охранителна фирма. Изритали го, защото се забъркал с контрабанден внос и търговия с анаболни стероиди.
— Не бива да възлагаме мокра поръчка на наркоманчета — възрази Вълка. — Лофтхюс не просто се изплъзна от нашите хора, а те са адски печени; той — по всичко личи — е пречукал един от тях.
— Какво да направим тогава? — попита Нестор. — Да го причакахме на улицата отвън? Да разположим снайперист в съседната сграда? Да подпалим приюта и да блокираме аварийните изходи?
— Не се бъзикай, Хюго — скастри го Вос.
— Би трябвало да знаеш, че никога не се бъзикам. — Нестор усети как лицето му се сгорещява. Пламтеше, но потенето не се усили. — Ако не го пипнем преди полицията…
— Чудесна идея. — Двете думи бяха прошепнати толкова тихо, че едва се чуха. И въпреки това в стаята сякаш удари гръм.
Възцари се тишина.
— Кое? — осмели се да попита Нестор.
— Да оставим ченгетата да го хванат първи — отвърна исполинът.
Нестор се огледа, за да се увери, че не само той не е разбрал. Едва тогава зададе въпрос:
— Какво имаш предвид?
— Същото, де — прошепна исполинът, усмихна се за кратко и погледна единствения човек в помещението, който досега не бе обелил нито дума: — Ти разбираш какво имам предвид, нали?
— Да — потвърди онзи. — Малкият ще попадне в Държавния. А после може и той да се самоубие като баща си.
— Екстра.
— В такъв случай ще подхвърля на полицията къде се намира Лофтхюс — каза мъжът, вирна брадичка и издърпа кожата на врата си от яката на ризата под зелената униформа.