— Няма нужда. За полицията ще се погрижа аз — отсече исполинът.
— Ти? — изуми се Арил Франк.
Исполинът се обърна към всички присъстващи около масата:
— А свидетелят от Драмен?
— Лежи в болница, в кардиологията — обади се някой.
Хюго Нестор се взираше в картината.
— Какво ще го правим?
Нестор се взираше усилено.
— Каквото се налага — отвърна дълбокият глас.
Нестор се взираше усилено в увисналия на кръста Близнак.
Марта седеше в таванското помещение и се взираше в гредата, от която някога е висяла обесената Грета.
Пред другите се бе оправдала, че се качва, за да провери дали папките в архивната картотека са подредени правилно. Всъщност пет пари не даваше за бумащината. Мислеше само за него, за Стиг. Беше колкото банално, толкова и трагично. Беше хлътнала. А доскоро смяташе, че не е податлива на силни чувства. Тя, разбира се, се беше влюбвала няколко пъти, но не както сега. Предишните ѝ любовни увлечения бяха гъдел в стомаха, вълнуваща игра, изострени сетива, пламнали бузи. Но това… това беше болест. Всели се в тялото ѝ и направляваше всичките ѝ действия и мисли. Хлътнала. Колко точна дума. Хлътнала. Потънала. Пропаднала. Нещо пагубно. Гибелно.
Жената, обесила се тук, в таванското, и тя ли бе преживяла същото? И тя ли се бе влюбила в мъж, който — дълбоко в себе си е съзнавала — е минал от другата страна на закона? И тя ли, заслепена от увлечението си, е започнала да спори със себе си кое е правилно и кое — погрешно, и тя ли се е опитвала да изкове за себе си нов морал, морал, който да е в съзвучие с тази шеметна болест? Или като Марта си бе дала сметка в какво състояние се намира, когато вече е било твърде късно. По време на закуската Марта влезе в стая 323. Пак огледа маратонките. Подметките миришеха на сапун. Кой мие подметките на почти нови маратонки? Само човек, който иска да скрие къде е ходил. И защо това я докара до такова отчаяние, че се наложи да се качи тук? Божичко, та тя дори не го искаше.
Марта се втренчи в гредата.
Няма да направи като онази жена. Няма да го предаде. Не може. За постъпката му сигурно съществува причина, нещо, което тя още не знае. Той не е такъв човек. В работата си се бе наслушала на толкова много лъжи, скалъпени оправдания и изопачени интерпретации на реалността, че вече винаги се съмняваше дали човекът е онзи, за когото се представя. В конкретния случай обаче беше сигурна: Стиг не е хладнокръвен убиец.
Беше сигурна, защото беше влюбена.
Зарови лице в шепите си. Усети как сълзите прииждат. Седеше в тишината и се тресеше от плач. Той искаше да я целуне. Тя искаше да го целуне. Не само снощи, а и сега, тук, винаги! Да се изгуби в необятното, омайно, топло море от чувства. Да приеме наркотика, да му се остави, да натисне буталото до края, да усети еуфорията, да славослови и да проклина.
Неочаквано чу плач. Косъмчетата на ръката ѝ настръхнаха. Прикова поглед в подвижната радиостанция. Оттам долиташе злочест, жален детски плач.
Поколеба се дали да не го изключи, но се отказа. Този път плачът звучеше по-различно. Все едно детето е изплашено и я вика. Но беше същото дете, неизменно същото. Детето на Лудата Грета. Безпомощното дете. Затворено в празната стая като в капан, в нищото, то се опитваше да намери път към къщи. Никой не можеше и не искаше да му помогне. Никой не смееше. Защото не знаеха какво представлява, а ние, хората, се страхуваме от непознатото. Вслуша се в плача. Той се усилваше. Неочаквано радиостанцията изпращя и се разнесе истеричен глас:
— Марта! Марта! Ела…
Тя се вцепени. Това пък какво беше?
— Марта! Нахълтаха като хуни! Въоръжени са! Божичко, къде си?
Вдигна уоки-токито и натисна бутона за разговор:
— Какво става, Мария?
Пусна бутона.
— Облечени са в черно и носят маски, щитове и пушки — и са страшно много! Ела веднага!
Марта скочи и изхвръкна през вратата. Чуваше как краката ѝ бясно трополят надолу по стъпалата. Дръпна рязко вратата към коридора на третия етаж. Видя как мъж, екипиран в черно, се завъртя и насочи към нея късоцевна пушка или навярно автомат. Други трима стояха пред вратата на 323-та стая. Двамата държаха къс таран.
— Какво…? — започна Марта, но млъкна, защото мъжът с автомата застана пред нея и сложи пръст пред мястото, където навярно се намираха устните му под черната скиорска маска.
Тя застина за секунда, но после си даде сметка, че единствено глупавото оръжие я спира.
— Ако обичате, покажете ми заповед за обиск! Нямате право да…