Прас! — таранът се заби във вратата под ключалката. Третият открехна вратата и хвърли вътре две подобия на ръчни гранати. Мъжете се извърнаха и си запушиха ушите. Божичко, да не би да…? От открехнатата врата лумна светлина, толкова ярка, че фигурите на тримата полицаи хвърлиха сенки в коридора, а пукотът — толкова оглушителен, че ушите на Марта заглъхнаха. Мъжете нахълтаха в стаята.
— Връщай се, откъдето си дошла, госпожице! — Глухите звуци дойдоха от полицая пред Марта. Навярно викаше.
Тя постоя, загледана в него за няколко секунди. И той като другите беше облечен в черната униформа и бронежилетка на спецотряд „Делта“. Марта отстъпи заднешком към стълбището. Облегна се на стената. Затършува из джобовете си. Визитката още беше в задния ѝ джоб, сякаш през цялото време е знаела, че ще ѝ дотрябва. Набра номера, изписан под името.
— Да?
Човешкият глас е удивително точен термометър. Симон Кефас звучеше изморено, стресирано, но без онази удовлетвореност, която една успешна акция, един мащабен арест би следвало да му донесе. Пък и, съдейки по акустиката, Кефас не се намираше на улицата отвън или някъде из помещенията в приюта „Ила“, а на силно оживено обществено място.
— Вие сте тук — отрони Марта. — Хвърляте гранати.
— Моля?
— Обажда се Марта Лиан от приюта „Ила“. Спецотрядът щурмува стая на наши обитатели.
В последвалата пауза чу глас да призовава по високоговорител еди-кой си да се яви в отделението за следоперативни грижи. Явно главният инспектор се намираше в болница.
— Идвам веднага — изстреля той.
Марта затвори и се върна в коридора. Чуваше се пращене и пукане на радиостанции.
Мъжът пак насочи оръжието си към нея:
— Ей, какво казах!
— Извеждаме го — съобщи металически глас по радиостанцията му.
— Ако трябва, ме застреляй, но тук аз отговарям за всичко, а още не съм видяла съдебна заповед за обиск. — Марта продължи покрай него.
В същия момент нахълталите полицаи излязоха от стая 323. Беше гол, само по широки за него бели боксерки и окован в белезници, с по един полицай от двете му страни. Въпреки мускулестите гърди изглеждаше поразително уязвим, слаб, грохнал, сломен. От едното му ухо се стичаше струйка кръв.
Вдигна глава. Срещна погледа ѝ.
Подминаха я и се отдалечиха.
Всичко свърши.
Марта си отдъхна с облекчение.
След като почука два пъти на вратата, рецепционистката Вети извади универсалната магнитна карта и отключи луксозния апартамент. Както обикновено тя се позабави, та ако гостът въпреки всичко е вътре, да му даде възможност да избегне евентуална неловка ситуация. Такава политика следваше хотел „Плаза“: служителите не бива да виждат и чуват онова, което не бива да се вижда и чува. Но Бети се придържаше към доста по-различна линия. Майка ѝ все ѝ повтаряше, че някой ден това нейно любопитство ще ѝ изяде главата. Добре де, излезе права, и то неведнъж. Но любопитството се оказа и полезно в професията ѝ. Никой от персонала в хотела не притежаваше нейния нюх за мошеници. Това ѝ умение се превърна едва ли не в нейна емблема: да разобличава хора, дошли с намерението да ползват стая, да се хранят и да пият на аванта. Освен това Бети беше и много инициативна. Никога не бе крила, че има амбиции. По време на последния разговор на четири очи шефът я похвали за нейната бдителност, съчетана с дискретност и стремеж винаги да се ръководи от интересите на хотела. Бети щяла да стигне далеч, предрече ѝ той. За кадри като нея рецепцията била само междинна спирка.
Апартаментът беше един от най-големите в хотела, с панорамна гледка над Осло. Дневна с барплот, кухненски кът, баня и отделна спалня с прилежаща баня. Бети чу, че в банята до спалнята душът е пуснат.
Гостът се беше регистрирал под името Фидел Лае и очевидно не изпитваше финансови затруднения. Костюмът, който му носеше в момента Бети, беше марка „Тайгър“, купен от магазина на „Бугставайен“ по-рано днес, занесен на шивач за корекции — експресна поръчка — и изпратен от ателието с такси до хотела. През активния сезон наемаха служители, специално натоварени със задачата да доставят дрехи и други поръчки до стаите на гостите, но сега, през лятото, цареше такова спокойствие, че това правеха рецепционистите. Бети изяви желание тя да поеме този ангажимент. Не че изпитваше конкретни подозрения. Когато се регистрира при настаняването, той плати авансово за две нощувки — нещо, което никой мошеник не би направил. По-скоро друго не ѝ се връзваше: не ѝ приличаше на тузар, свикнал да отсяда в луксозни хотелски апартаменти, а по-скоро на човек, живеещ на улицата или в евтин хостел. Докато попълваше документите, изглеждаше толкова неопитен и съсредоточен, сякаш за пръв път отсяда в хотел, но предварително е усвоил теорията и сега внимава да не сбърка някъде. И още нещо: плати в брой.