Бети отвори гардероба в дневната. Там вече висяха две ризи и вратовръзка, също марка „Тайгър“, навярно купени от същия магазин. На пода стояха чифт нови контешки обувки. До костюма стоеше изправен мек куфар с колелца. На височина беше почти колкото самата Бети. И преди се беше случвало гости да дойдат с такива куфари. Вътре обикновено пренасяха сноуборд или сърф. Поколеба се дали да не свали ципа, но вместо това побутна куфара. Платът хлътна. Май беше празен. При всички случаи вътре нямаше сноуборд. До куфара лежеше единствената вещ в гардероба, която не изглеждаше чисто нова: червен спортен сак с надпис „Клуб по борба Осло“.
Бети затвори гардероба, отиде до отворената врата на спалнята и извика към вратата на банята:
— Господин Лае! Извинете, господин Лае!
Чу как той спря душа вътре. След секунда се подаде лице с къса мокра коса. Пяна за бръснене покриваше бузите, брадичката и веждите.
— Окачих костюма ви в гардероба. Искали сте да взема писмо, да залепя марка и да го пусна по пощата.
— А, да. Много ви благодаря. Само минутка.
Бети отиде до прозореца в дневната. Загледа се в Операта и във фиорда, които се виждаха като на длан. Нови многоетажни сгради се издигаха плътно една до друга, все едно са дъски от ограда. Възвишението Екебер. Централната поща. Кметството. Железопътни релси, идващи от цялата страна, се събираха в своеобразен нервен възел долу, на Централната гара в Осло. Бети забеляза върху масивното бюро шофьорска книжка. Не беше на Лае. До книжката пък лежеше ножица и паспортна снимка на Лае с набиващите се на очи четириъгълни очила с черни рамки, на които Бети бе обърнала внимание и когато го регистрираше. По-нататък върху бюрото лежаха две еднакви, явно нови куфарчета за документи. Изпод капака на едното се подаваше крайче на найлонов плик. Бети се взря в него. Матов, но все пак прозрачен найлон. С нещо бяло, полепнало по вътрешната страна.
Тя отстъпи две крачки назад и надникна в спалнята. Вратата към банята стоеше открехната и тя видя гърба на госта пред огледалото. Усукал пешкир около кръста си, се бръснеше дълбоко съсредоточен. Значи, Бети разполагаше с няколко минути.
Опита се да отвори куфарчето с подаващия се найлонов плик. Оказа се заключено.
Погледна шифрованата закопчалка. Металните пръстенчета бяха нагласени в позиция 0999. Погледна другото куфарче. 1999. Дали и двете се отключваха с една и съща комбинация? В такъв случай 1999 ѝ се струваше по-вероятна, защото беше година. Навярно тогава се е родил някой важен човек. Или пък собственикът на куфарчето е избрал това число заради парчето на Принс. Ако действително това е шифърът, значи следваше куфарчето да е отключено.
Бети чу как гостът пусна чешмата. Явно сега си изплакваше лицето. „По-добре да кротувам“, помисли си тя, но не се стърпя.
Повдигна капака на куфарчето. И от смайване дъхът ѝ спря.
Беше натъпкано с пачки банкноти.
Чу стъпки от спалнята и побърза да щракне капака. С три бързи крачки се добра до вратата на апартамента с разтуптяно сърце.
Той излезе от спалнята и я изгледа усмихнат. Стори ѝ се променен. Навярно просто защото не носеше очила. И окървавеното парче хартия върху едното му око го нямаше. Момент! На Бети ѝ просветна какво е различното. Беше си обръснал веждите. Кой, за бога, си маха веждите? Като изключим Боб Гелдоф в „Стената“, естествено. Но той си беше луд. Или поне играеше луд. Дали и човекът пред нея е луд? Не, лудите не носят куфари, натъпкани с пари. Само евентуално си въобразяват, че притежават такива куфари.
Мъжът изтегли чекмеджето под бюрото, извади кафяв плик и го подаде на Бети.
— Ще имаш ли възможност да го изпратиш по пощата днес?
— Ще се постарая — отвърна тя с надеждата той да не забележи нервността ѝ.
— Много ти благодаря, Бети.
Тя премига объркано. А, да. Ама разбира се. Името ѝ го пише на баджа.
— Приятен ден, господин Лае — усмихна се тя с ръка върху дръжката на вратата.
— Един момент, Бети…
Тя усети как усмивката ѝ се сковава. Сигурно е забелязал, че куфарчето е било отваряно, и сега ще…
— Прието ли е… да се оставя бакшиш за такива услуги?
Тя си отдъхна.
— Няма нужда, господин Лае.
Чак в асансьора си даде сметка колко се е изпотила. Защо така и не се научи да обуздава любопитството си? Дори да открие нещо незаконно, с какво ще оправдае постъпката си, а именно че е тършувала из личните вещи на гост на хотела? Пък и откога е незаконно да държиш пари в куфар? Особено ако, да речем, работиш в полицията. Защото върху кафявия плик пишеше: „До Главното полицейско управление, улица «Грьонланслайре» 44. За Симон Кефас“.