Симон Кефас стоеше в 323-та стая и се оглеждаше.
— И, казвате, „Делта“ са щурмували стаята? — попита той. — И са отвели човека на долното легло? Йони… как му беше фамилията?
— Пума — отговори Марта. — Обадих се, защото очаквах евентуално вие да…
— Аз нямам нищо общо с тази акция. Как се казва съквартирантът на Йони?
— Стиг Бергер.
— Хм… И къде е той сега?
— Не знам. Никой не знае. Полицията разпита всички наоколо. Но щом не сте вие, бих искала да разбера кой е отговорен за това нахлуване.
— Не съм в течение — Симон отвори гардероба. — Разрешение за акции на отряд „Делта“ може да издава само началникът на полицията. Свържете се с него. Тези дрехи на Стиг Бергер ли са?
— Май да.
Нещо подсказваше на Симон, че въпреки колебливия си отговор Марта Лиан е повече от сигурна. Повдигна сините маратонки в дъното на гардероба. Четирийсет и трети размер. Върна ги на мястото им, затвори гардероба и видя забодена в стената снимка. У него не остана нито капка съмнение в истинската самоличност на Стиг Бергер.
— Името му е Сони Лофтхюс — отсече Симон.
— Какво?
— Името на съквартиранта на Йони Пума. Казва се Сони, а на тази снимка е баща му, Аб Лофтхюс. Беше полицай. Синът стана убиец. Досега е отнел живота на шестима души. Оплаквайте се, колкото искате, на началника на полицията, но според мен може да се каже, че действията на „Делта“ са били напълно оправдани.
Той видя как лицето ѝ се скова, а зениците се свиха, все едно изведнъж я обля прекалено ярка светлина. Тук, в приюта, служителите бяха свикнали с доста неща, но, естествено, и за тях беше шок да узнаят, че са дали подслон на масов убиец.
Симон Кефас приклекна. Забеляза нещо под леглото. Издърпа го.
— Какво е това? — попита Марта.
— Шокова граната. — Той вдигна маслиненозелен предмет с формата на ръкохватка за велосипедно кормило. — Избухват със силен блясък и гръм със сила около сто и седемдесет децибела. Не са смъртоносни, но предизвикват кратка слепота, глухота, световъртеж и дезориентация, та „Делта“ да си свършат работата. На тази обаче не са ѝ изтеглили предпазния шплент и не е избухнала. Случва се. В напрегнати ситуации хората грешат. Нали?
Симон погледна маратонките, после Марта. Тя срещна погледа му спокойно и твърдо. Той не съзря нито следа от смущение.
— Трябва да се връщам в болницата — каза. — Ще ми се обадите ли, ако се появи?
— Здравословен проблем ли имате?
— Не аз, съпругата ми. Ослепява.
Той си погледна ръцете. „Точно както и аз“ — идеше му да добави.
Двайсет и осма глава
Хюго Нестор обожаваше „Вермонт“ — едно от малкото заведения, съчетаващи ресторант, бар и нощен клуб, които реално успяват и на трите фронта. Клиентелата се състоеше от богати и красиви, от некрасиви, но богати, от небогати, но красиви, средна категория знаменитости, успели-недоуспели финансисти и нощни работници в увеселителни и питейни заведения. Плюс преуспяващи престъпници. През деветдесетте именно във „Вермонт“ бандата „Твайта“ и други банди, обиращи инкасо автомобили, банки и пощенски клонове, купуваха шестлитрови бутилки „Дом Периньон“, а понеже норвежките стриптийзьорки още не бяха усъвършенствали занаята, докарваха със самолет елитни компаньонки от Копенхаген за бърз танц в скута в обособено за бандитите сепаре. Вдухваха със сламки кокаин право в отвърстията на стриптийзьорките, а после — и в своите отвърстия, докато сервитьори поднасяха стриди, трюфели от Перигор и фоа гра от гъски, глезени приблизително както тези тузари глезеха себе си. Накратко, „Вермонт“ беше място с традиции и стил. Място, където Хюго Нестор и хората му можеха всяка вечер да седят до оградената си маса и да гледат как светът навън върви към гибел. Място, подходящо да се прави бизнес и баровци да общуват с престъпници, без полицейските информатори да им обръщат особено внимание.
Затова искането на мъжа, седнал до масата им, не беше никак необичайно. Той влезе, огледа се и си проправи път през тълпата право към тях, но Бо го спря, когато мъжът се опита да прекрачи опънатото червено въже, което маркираше територията им. Бо размени с непознатия няколко думи, после отиде до Нестор и му прошепна в ухото:
— Иска азиатско момиче. Идвал от името на клиент, който плащал добре.