Мъжът кимна.
Нестор нарочно премълча, че момичето няма да се намира в колата, която ще пристигне за парите. Едва след като колата с кинтите отпраши, щеше да се появи колата с мацето. Същият принцип като в сделките с големи пратки дрога.
— А парите…
— Още четиристотин бона — отсече Нестор.
— Добре.
Бо влезе и се зазяпа в екрана. Явно обичаше да гледа. Май всички обичаха. Самият Нестор намираше порнофилмите за полезни само доколкото предсказуемият им, несекващ саундтрак от пъшкане, викове от рода на „oh, my God“ и „yes, fuck me good“ прави невъзможно евентуално подслушване на стаята.
— Утре в полунощ на „Ингиерщран“ — повтори Нестор.
— Е, наздраве. — Мъжът им подаде по една чаша. — Да го полеем!
— Благодаря, но аз шофирам — отказа Бо.
— Вярно! — засмя се мъжът и се плесна по челото. — Една кока-кола?
Бо вдигна рамене. Домакинът отвори кенче с кока-кола, наля в чаша и отряза ново резенче лимон.
Чукнаха се. Седнаха около масата. Нестор даде знак на Бо, той извади купчина пачки от куфарчето и започна да брои. Носеше от колата чанта, в която да прибере парите. Никога не използваха амбалажа на платеца заради опасността вътре да е вградено проследяващо устройство. Чак когато забеляза колко често Бо бърка при броенето, Нестор се досети, че нещо не е наред. Само дето не схвана кое точно. Огледа се. Защо стените си бяха променили цвета? Прикова поглед в празната си чаша. После в пресушената чаша на Бо. Накрая в чашата на домакина.
— Ти защо нямаш резен лимон? — попита Нестор.
Сякаш чуваше гласа си от голямо разстояние. Отговорът дойде от същото отдалечено място:
— Защото съм алергичен към лимони.
Бо беше спрял да брои, главата му клюмаше над банкнотите.
— Дрогирал си ни. — Нестор посегна да извади ножа от калъфа на прасеца си. Съобрази, че търси калъфа не на прасеца, на който е закачен. После към него полетя стойката на настолна лампа. И му причерня.
Открай време Хюго Нестор обичаше музиката. Под музика обаче той не разбираше какофонията или елементарните мелодийки, забавляващи простолюдието, а музика за зрели, мислещи хора. Рихард Вагнер. Хроматична гама. Дванайсет полутона, при които честотата на всеки по-висок тон се получава, като честотата на предходния се умножи по корен дванайсети от две. Математика в най-чист вид, хармония, немски порядък. А в момента чуваше звук, пълна противоположност на разбирането му за музика. Безпорядък, неразбория, хаос. По някое време се свести и разбра, че се намира в автомобил — в някакъв сандък. Гадеше му се и му се виеше свят, а китките и глезените му бяха вързани с нещо впиващо се остро в кожата му, най-вероятно „свински опашки“, с каквито самият той понякога връзваше момичетата. Колата спря и го изнесоха. Явно се намираше в куфар на колелца. Полулегнал-полуизправен, го теглеха и дърпаха по труднопроходим терен. Чуваше как човекът, който влачи куфара, пъхти и пуфти. Нестор му извика от куфара, отправи му няколко парични оферти, за да го пусне, но не получи отговор. После чу тази неблагозвучна, какофонична врява, която непрекъснато се усилваше. Носачът постави куфара на земята. В това положение Нестор лежеше по гръб, усещаше земята и понеже по олелията вече отдавна се бе досетил къде се намира, знаеше, че студената вода, просмукваща се през стената на куфара и костюма му, е от блато.
Кучета. Кратък, отсечен лай на дого аржентино.
Нестор обаче не съобразяваше защо е всичко това. Кой е този тип и какво цели? Дали не е изпратен от конкурент с мераци да завземе пазара им? Тоя същият ли е убил Кале? Но защо го прави по този начин?
Някой дръпна ципа. Нестор присви очи, заслепен от насочения срещу лицето му джобен фенер.
Ръка го сграби за тила и го изправи на крака.
Той отвори очи. На светлината блестеше матово пистолет. Кучешкият лай пресекна отведнъж.
— Кой беше Къртицата? — попита глас зад фенера.
— Моля?
— Кой беше Къртицата? Кой изпълняваше ролята на доносник, за която набедиха Аб Лофтхюс?
— Не знам. Застреляй ме. Не знам и толкова.
— А кой знае?
— Никой. Никой от нас. Навярно някой от полицията.
Светлината се сниши. Нестор видя мъжа от хотелския апартамент — посредника, който търсеше азиатска проститутка. Беше си свалил очилата.
— Трябва да си понесеш наказанието — осведоми го той. — Искаш ли преди това да си излееш душата?
Какви ги дрънкаше тоя? Звучеше като свещеник. Да не би тази история да е свързана с пречукания поп? Той не беше нищо повече от подкупен, жалък педофил. Кой ще тръгне да отмъщава за него?