— Нямам угризения за нищо — отвърна Нестор. — Приключвай.
Чувстваше се забележително спокоен. Сигурно дрогата още не го беше пуснала съвсем. Или пък го бе разигравал в ума си безброй пъти и в крайна сметка бе приел, че най-вероятно всичко ще свърши приблизително така, с куршум в челото.
— Дори за момичето, което псетата ти са нахапали зверски, а после си ѝ прерязал гърлото? С този нож…
Нестор премига срещу блясъка от извитото острие. Острието на неговия нож.
— Не…
— Къде криеш момичетата, Нестор?
Момичетата? Това ли целеше този тип — да обсеби трафика на жени? Нестор се помъчи да се съсредоточи. Беше му трудно. Чувстваше се замаян.
— Обещаваш ли да не ме застреляш, ако ти кажа? — попита той, макар да си даваше сметка, че едно „да“ би имало същата стойност като немската марка през 1923 година.
— Да — кимна мъжът.
Тогава защо въпреки всичко Нестор му вярваше? Защо вярваше на обещание, дадено му от човек, който от появата си във „Вермонт“ не бе спрял да лъже? Навярно просто пилешкият мозък на Нестор се бе вкопчил в тази сламка. Защото в тази нощ, до нелегалния развъдник в гората, за него не съществуваше нищо, абсолютно нищо друго, освен надеждата, че похитителят му не лъже.
— Улица „Енерхауг“ 96.
— Много ти благодаря. — Мъжът затъкна пистолета в колана на панталона си.
Благодари ли му?
Онзи си извади телефона и започна да набира цифри от жълто самозалепващо се листче — явно телефонен номер. Дисплеят озаряваше лицето му и Нестор си помисли, че навярно този човек действително е свещеник. Искрен свещеник. Две взаимоизключващи се думи, разбира се, но Нестор беше убеден, че съществуват най-малкото свещеници, който не си дават сметка, че изричат лъжи.
Онзи продължи да движи пръсти по телефона. Ясно. Пишеше есемес. Изпрати го с едно последно чукване върху екрана. После пусна телефона в джоба си. Погледна Нестор.
— Извърши добро дело, Нестор. Сега ще бъдат спасени. Мисля, че не е зле да го знаеш, преди…
Преди какво? Нестор преглътна с усилие. Когато му обеща да не го застреля, нещо в гласа на този човек подтикна Нестор да му повярва. Момент! Той обеща да не го застреля. Светлината от фенера се насочи към катинара на заграждението. Ключът хлътна в ключалката. Вече чуваше кучетата. Не лаеха. Носеше се само едва доловим, многогласен басов тон. Сдържано ръмжене, което извираше от недрата на търбусите им и ставаше все по-гръмко и по-високо, бавно, контролирано като контрапунктната текстура в музиката на Вагнер. Вече никаква дрога не бе в състояние да притъпи страха на Нестор. Страхът го обливаше като ледена водна струя от маркуч. Да можеше поне струята да го отнесе, но не, този мъж стоеше във вътрешността му, беше влязъл в него и обливаше отвътре главата и тялото му. Просто нямаше измъкване. Сякаш самият той, Хюго Нестор, държеше маркуча.
Фидел Лае се взираше в мрака. Не мърдаше, дори не беше гъкнал. Само се сви на кълбо, опитвайки да се сгрее, да овладее треперенето. Позна двамата мъже по гласовете. Единият беше онзи, дето бе изникнал от голямото нищо и го беше заключил тук преди повече от денонощие, Фидел почти не беше докосвал храната. Само пиеше вода. И зъзнеше. Дори през летните нощи студът се вяжда в тялото ти, вкаменява го, не ти дава миг покой. Известно време вика за помощ, ала гърлото му пресъхна и гласът му се изгуби. Крещя, докато вече не слюнка, а кръв овлажняваше лигавицата му и водата, която пиеше, не го облекчаваше, а щипеше и пареше като спирт.
Когато чу колата, пак опита да извика. От устата му не излезе нито звук и той се разплака. Чу се само някакво прехъркване като от скоростен лост при несполучлива смяна на предавките.
По ръмженето на кучетата разбра, че някой се приближава. Обнадежди се. Започна да се моли. Накрая, на фона на лятното нощно небе различи силуета. Пак беше той. Мъжът, който вчера сякаш не стъпваше по земята, докато се отдалечаваше от развъдника. Сега крачеше приведен, теглейки нещо след себе си. Куфар. С жив човек вътре. Ръцете на този човек бяха завързани на гърба, а краката — толкова здраво стегнати един за друг, че очевидно се затрудняваше да пази равновесие, докато стоеше пред вратата на клетката до клетката на Фидел.
Хюго Нестор.
Мъжете се намираха само на четири метра от Фидел, но въпреки това той не чуваше какво си говорят. Похитителят отключи катинара, сложи длан на главата на Нестор — с такъв жест свещеник благославя мирянин. Каза нещо. После го блъсна. Трътлестият костюмар изкрещя, политна назад, удари се в портата и тя се отвори навътре. Кучетата се отдръпнаха. Мъжът бързо избута краката на Нестор в клетката и хлопна портата. Псетата се поколебаха. После по тялото на Ghost Buster премина тръпка и той се раздвижи, Фидел видя как белите кучешки туловища се нахвърлят върху Нестор. Бяха безшумни. Чуваше се само отчетливо щракане на челюстите им, звук от разкъсване на живо месо и почти радостно ръмжене. Нестор изкрещя. Един-единствен, треперлив, странно чист тон се издигна към светлото северно небе, където Фидел видя да танцуват насекоми. Тонът секна рязко, Фидел видя как нещо изригна към небето, нещо подобно на рояк. После по лицето му се посипаха миниатюрни топли капчици. Разбра какво е, защото беше присъствал на ловен излет, на който бяха пробили сънната артерия на все още жив лос. Той закри лицето си с ръкава на якето и се извърна. Видя, че мъжът пред оградата също се е извърнал. Раменете му се тресяха. Все едно плачеше.