Двайсет и девета глава
— Минава полунощ. — Лекарят разтърка очи. — Защо не се прибереш вкъщи и не поспиш, Кефас? Да го обсъдим утре, а?
— Не — поклати глава Симон.
— Е, добре тогава. — Лекарят даде знак на Симон да седне на един от столовете покрай стената в голия болничен коридор.
Лекарят се настани до него, помълча, после се наведе напред — новините са лоши, прецени Симон.
— Съпругата ти не разполага с много време. Ако иска да запази макар и малките си шансове за успешна операция, тя трябва да бъде направена до няколко дни.
— А вие тук?
Лекарят въздъхна.
— Обикновено не препоръчваме на нашите пациенти да се подлагат на скъпо струващо лечение в частни клиники в чужбина — особено при доста несигурен резултат от операцията. Но във вашия случай…
— Значи, трябва да я заведа в клиника „Хоуел“?
— Вие решавате. Много незрящи водят напълно пълноценен живот с недъга си.
Симон кимна. Плъзна пръсти по шоковата граната, която все още стоеше в джоба му. Опита се да разсъждава. Ала умът му сякаш търсеше къде да избяга и намери убежище във въпроса дали думата „недъг“ вече не е забранена. Май вече се предпочиташе терминът „функционално ограничение“. Лица с функционални ограничения. А навярно и това наименование вече минаваше за неприемливо. Понятията се меняха толкова бързо, Симон се затрудняваше да бъде в крак с промените. Годността на терминологията в здравеопазването и социалните грижи изтичаше по-бързо от срока на кутия прясно мляко.
Лекарят се прокашля.
— Аз… — подхвана Симон, но в същия момент мобилният му телефон извибрира.
Мигом го извади — нуждаеше се от този своеобразен таймаут. Непознат номер му беше изпратил есемес със сравнително лаконично съдържание:
„Ще намериш пленничките на Нестор на «Енерхауг» 96. Побързай.
Синът.
Симон набра някакъв номер.
— Виж, Симон — обади се лекарят. — Нямам време да…
— Само момент. — Симон вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи.
— Фалкайд на телефона — обади се сънлив глас.
— Здрасти, Сиверт. Обажда се Симон Кефас. Искам да събереш „Делта“ за спецакция на улица „Енерхауг“ 96. За колко време ще сте там?
— Дванайсет през нощта е.
— Друго те попитах.
— Трийсет и пет минути. Взе ли разрешение от началника?
— В момента Понтиус не е на разположение — излъга Симон. — Но не се притеснявай, основания за акция има, колкото искаш. Трафик на бели робини. Бързината е от решаващо значение. Действай, а после аз ще отговарям пред началството.
— Дано знаеш какво правиш, Симон.
Симон затвори и погледна лекаря.
— Благодаря, докторе. Ще си помисля. А сега се налага да отида на работа.
Още със слизането от асансьора на последния етаж Бети чу доста характерни звуци.
— Сериозно? — изуми се тя.
— Платена телевизия — отвърна охранителят, когото беше взела със себе си.
От съседните стаи постъпиха оплаквания и Бети чинно отбеляза в дневника на рецепцията: „02:13. Оплакване от шум от апартамент 4.“ Позвъни в апартамента, но никой не вдигна. И тя се обади на охраната.
От дръжката на вратата висеше картонче с молба „Не безпокойте“, но Бети и охранителят почукаха силно. Изчакаха. И почукаха пак. Бети прехвърли тежестта на другия си крак.
— Виждаш ми се притеснена — подхвърли охранителят.
— Имам чувството, че гостът се занимава с… нещо.
— С какво нещо?
— С наркотици или знам ли…