Охранителят откопча полицейската палка и се изправи, а Бети пъхна универсалната магнитна карта в четеца. Отвори вратата.
— Господин Лае?
В дневната нямаше никого. Пъшкането идваше от жена в червен кожен корсет с бял кръст — явно еротична версия на униформа на медицинска сестра. Бети грабна дистанционното от ниската масичка и изключи телевизора. Охранителят влезе в спалнята. Куфарчетата ги нямаше. Бети забеляза празни чаши и половин лимон върху барплота. Лимонът беше изсъхнал, а месестата му част имаше странен кафяв цвят. Тя отвори гардероба. Костюмът, големият куфар и червеният сак бяха изчезнали. Това беше най-старият трик в арсенала на хотелските мошеници: да окачат табелка „Не безпокойте“ от външната страна на вратата и да включат телевизора, та персоналът, минаващ по коридора, да си мисли, че гостът още е вътре. И все пак нямаше логика. Въпросният господин си беше платил предварително за престоя и нямаше сметки от ресторанта или бара — Бети вече бе проверила.
— В банята ни чака изненада.
Бети се обърна към охранителя, застанал на вратата към спалнята. Последва го.
Мъжът лежеше на пода в банята, прегърнал здраво тоалетната чиния. При по-внимателно вглеждане Бети установи, че китките му са стегнати със свински опашки. Беше облечен в черен костюм, имаше руса коса и не изглеждаше съвсем трезвен. Надрусан или пиян. Натежалите му клепачи мигаха сънливо срещу тях.
— Отвържете ме — помоли той с акцент, който затрудни Бети да определи от коя част на земното кълбо е пленникът.
Камериерката кимна на охранителя. Той извади швейцарско ножче и преряза пластмасовите стяжки.
— Какво се случи? — попита Бети.
Мъжът се изправи и леко се олюля. Мъчеше се да избистри мътния си поглед.
— Играхме една глупава игра — промърмори той. — Ще си тръгвам…
Охранителят застана пред вратата и му препречи пътя.
Бети се огледа. В стаята нямаше нищо счупено. Сметката беше платена. Проблемът се свеждаше до оплакване от прекомерно усилен телевизор. Вдигнеха ли шум около тази история, рискуваха неприятности с полицията, разправии с журналисти и да си навлекат славата на свърталище на съмнителни елементи. Шефът я бе похвалил за дискретността ѝ и задето винаги поставя интересите на хотела на преден план. Ще стигнеш далече, предрече ѝ, рецепцията е само междинна спирка за такива като теб.
— Пусни го — каза тя на охранителя.
Ларш Гилбер се събуди от шумолене в храстите. Завъртя се. Сред клоните и листата мярна силует. Някой се опитваше да открадне нещата на онзи младеж. Ларш се измъкна от мръсния спален чувал и скочи на крака.
— Ей, ти!
Човекът застина. Обърна се. Беше младежът. Само че променен. Не само защото носеше костюм. И лицето му изглеждаше по-различно, някак подпухнало.
— Благодаря, че ми пази нещата. — Младежът кимна към плика, който стискаше под мишница.
— Хм… — Ларш разклати глава, за да провери дали така няма да му е по-лесно да разбере на какво се дължи промяната. — Да не си загазил, момче?
— И още как — усмихна се младежът. Но усмивката му беше някак бледа. Устните потреперваха. Изглеждаше, все едно е плакал.
— Трябва ли ти помощ?
— Не, но благодаря.
— Хм… Няма да се видим пак, нали?
— Не ми се вярва. Остани със здраве, Ларш.
— Непременно. А ти… — той пристъпи крачка напред и сложи ръка върху рамото на младежа — ти остани жив. Обещаваш ли ми?
Момчето кимна припряно.
— Провери под възглавницата си — поръча.
Ларш се обърна машинално към постелята си под моста. После пак се завъртя към младежа, но видя как мракът поглъща гърба му.
Върна се при спалния си чувал. Изпод възглавницата се подаваше плик. Извади го. „За Ларш“, пишеше отгоре. Отвори плика.
Ларш Гилбер не беше виждал толкова пари накуп през целия си живот.
— Не трябваше ли „Делта“ вече да са тук? — попита Кари, прозина се и си погледна часовника.
— Трябваше — съгласи се Симон и се загледа в далечината.
Бяха паркирали някъде в средата на улица „Енерхауг“, а номер 96 се падаше петдесетина метра по-нататък, на отсрещния тротоар. Там се намираше боядисана в бяло двуетажна дървена сграда, една от малкото пощадени, когато през 1960 година живописните дървени сгради по улицата бяха съборени, за да отстъпят място на четири многоетажни блока. В лятната нощ малката къща излъчваше безметежност и спокойствие. Симон трудно си представяше как така вътре държат пленници.
— „Съвестта лекичко ни гложди, но според мен стъклото и бетонът са по-подходящи за съвременните хора“ — каза той.