— Какво?
— Думи на директора на норвежкия строителен концерн OBOS през 1960 година.
— Аха. — Кари пак се прозина.
Симон се питаше дали не трябва и него да го гложди съвестта, задето я бе измъкнал от леглото посред нощ. Все пак, реално погледнато, присъствието на Кари не беше строго необходимо при такава акция.
— Защо „Делта“ се бавят още? — попита пак тя.
— Не знам — отвърна Симон и в същия миг дисплеят на телефона между седалките озари купето. Погледна изписания номер. — Но ей сега ще разберем. — Бавно вдигна апарата до ухото си. — Да?
— Аз съм, Симон. Никой няма да дойде.
Симон посегна да нагласи огледалото за обратно виждане. Психолог навярно би му разтълкувал значението на това негово действие, но то дойде като несъзнателна реакция на гласа отсреща. Прикова поглед в огледалото.
— Защо?
— Защото липсват основания за акцията, целесъобразността ѝ не е категорично доказана, не са правени опити да се влезе във връзка с органите, упълномощени да разрешават намеса на „Делта“.
— Ти имаш право да дадеш зелена светлина на акцията, Понтиус.
— Да. И решавам да не го направя.
Симон изруга тихо.
— Изслушай ме…
— Не, ти ме изслушай. Наредих на Фалкайд да прекрати мобилизацията на отряда и момчетата да се наспят спокойно. Какви ги вършиш, Симон?
— Имам основания да смятам, че на „Енерхауг“ 96 държат хора в плен. Честно, Понтиус…
— Хубаво е човек да бъде честен, Симон. Включително когато разговаря с командира на „Делта“.
— Нямам време да споря. По дяволите, няма никакво време. Преди вярваше на преценката ми.
— Правилно използваш минало време, Симон.
— Значи, вече не ми вярваш?
— Проигра всичките си пари, забрави ли? Твоите и на жена ти. Какво според теб говори това за трезвата ти преценка?
Симон стисна зъби. Едно време не беше предварително ясно кой от двамата ще надделее в пререкания помежду им; кой ще получи по-високата оценка в училище, кой ще пробяга по-бързо дадена отсечка или кой ще свали по-красиво момиче. Единствено предизвестено беше, че Симон и Понтиус ще са подгласници на третия от приятелската тройка. Той вече не беше между живите. Но макар третият да имаше най-острия логически ум от тройката, Понтиус Пар го водеше с едно предимство: умението да мисли в дългосрочен план.
— Ще го обсъдим утре сутринта — отсече началникът на полицията със самоувереност, която понастоящем оставаше у околните категоричното впечатление, че Понтиус Пар знае най-добре. У околните и у самия Понтиус. — Ако си получил сигнал за къща с бели робини, те няма да изчезнат за една нощ. Прибирай се да спиш.
Симон отвори вратата на колата, слезе и даде знак на Кари да остане вътре. Хлопна вратата и слезе няколко метра надолу по склона. Говореше тихо.
— Не мога да чакам. Трябва да се действа незабавно, Понтиус.
— И кое те кара да смяташ така?
— Сигналът.
— Откъде го получи?
— В есемес от… непознат номер. Ще вляза сам.
— Какво? И дума да не става! Не го прави, Симон. Чуваш ли? Там ли си?
Симон гледаше телефона. Пак го долепи до ухото си.
— „Решение, взето по преценка на полицая на място.“ Помниш ли, че го учихме в Академията, Понтиус? Помниш ли, че полицаят на място има правото да вземе решение, дори то да противоречи на заповед, издадена от висшестоящ началник, който обаче не присъства?
— Симон! В града цари предостатъчно хаос. Градската управа и пресата са ни вдигнали мерника заради поредицата от жестоки убийства. Не скачай във водопада, чуваш ли? Симон!
Симон затвори, изключи си телефона и отвори багажника. Отключи кутията с оръжията. Извади пушка, пистолет, кутии с муниции и две бронежилетки, захвърлени небрежно в багажника, и се качи в колата.
— Влизаме — подаде пушката и едната жилетка на Кари.
— С началника на полицията ли говори?
— Да. — Симон провери дали пълнителят на глока е пълен. И го щракна в ръкохватката. — Ще ми подадеш ли белезниците и шоковата граната от жабката?
— Шокова граната?
— Остана ни от акцията в „Ила“.
Тя изпълни нареждането.
— Шефът разреши ли да влизаме?
— Осведомен е — отвърна Симон и облече жилетката.
Кари пречупи пушката и напъха патроните с бързи, обиграни движения.
— От деветгодишна ходя на лов за яребици — обясни, явно забелязала погледа на Симон. — Но предпочитам винтовките. Как ще действаме?
— На три.
— Имам предвид, как ще проце…
— Три! — Симон отвори вратата.