— Засега приемете, че до доказване на противното ви смятам за опасен престъпник. Ако греша, после ще ви поднеса най-искрени извинения.
Без повече възражения мъжът влезе в коридора. Симон машинално обърна внимание на предметите — потенциални източници на информация за обстановката. Четири чифта обувки на пода. Този човек определено не живее сам. Пластмасова купичка с вода и килимче до вратата към кухнята.
— Какво е станало с кучето? — поинтересува се Симон.
— Какво куче?
— Вие ли пиете от купата?
Мъжът не отговори.
— Обикновено кучетата лаят, когато чужди хора се приближат до къщата. Вашето или не го бива за пазач, или…
— Пратих го на хотел. Къде отиваме?
Симон се огледа. Прозорците не бяха укрепени с решетки, входната врата имаше обикновена брава с топка от вътрешната страна. „Не държат момичетата тук“, съобрази той.
— Мазето — каза на глас.
Мъжът сви рамене. Продължи нататък по коридора. Докато мъжът отключваше, Симон разбра, че е ударил в десетката. Вратата имаше две ключалки.
Спуснаха се по стълбите. Симон усещаше специфична миризма и тя му подсказваше онова, което той вече знаеше. Че тук, долу, има хора. Много хора. Стисна по-силно пистолета.
Но долу не откри никого.
— За какво се използват помещенията? — попита Симон, докато минаваха покрай отделни клетки в мазето, оградени със стоманена мрежа, вместо със стени.
— За нищо кой знае какво. Кучето живее тук. И държим матраци, както виждате.
Тук миризмата се усилваше още повече. „Явно момичетата са били тук до съвсем скоро“, прецени Симон. По дяволите, закъсняха. Но сигурно от матраците може да се извлече ДНК. Дори обаче и да е възможно, какво доказва това? Че на матраци в мазе са спали хора.
Много по-странно би било да не намериш никаква ДНК върху стари матраци. И така, удариха на камък. И бяха влезли напълно неправомерно. По дяволите, по дяволите!
До една от вратите Симон видя малка маратонка без връзки на пода.
— Накъде води тази врата?
— Просто до паркинга.
Просто. Мъжът се опитваше да подчертае колко маловажна е вратата. Точно както бе подчертал с каква охота ще пусне Кари да влезе в къщата заедно с тях.
Симон отиде и отвори. На тясната асфалтирана улица, между стената на къщата и оградата на съседната къща, стоеше бял микробус.
— За какво се използва бусът? — попита Симон.
— Електротехник съм — отвърна мъжът.
Симон отстъпи няколко крачки назад. Наведе се, вдигна маратонката от пода. Трийсет и шести номер. По-малка от размера на Елсе. Пъхна ръка в обувката. Все още беше топла. Явно някой я бе събул преди броени минути. Неочаквано чу звук. Приглушен, притъпен звук, но не можеше да се сбърка с друго. Кучешки лай. Симон прикова поглед в микробуса. Мъжът го ритна в ребрата и Симон се строполи на земята.
— Тръгвай! Тръгвай! — закрещя онзи.
Симон се завъртя и насочи пистолета към него. Мъжът вече се бе свлякъл на колене с ръце, преплетени на тила в знак на пълна капитулация. Двигателят на микробуса запали, оборотите се вдигнаха до вой. Симон се обърна към возилото, видя глави в шофьорската кабина. Явно досега се бяха снишавали на седалките.
— Спри! Полиция!
Симон опита да се изправи, но изпитваше адска болка. Онзи явно му беше счупил ребро. Преди да успее да се прицели в микробуса, возилото потегли и изчезна от полезрението му. Мамицата му…!
Неочаквано се чу трясък и звънна строшено стъкло.
Воят на двигателя замлъкна.
— Стой тук — заръча Симон, изпъшка, изправи се на крака и със залитане излезе навън.
Микробусът беше спрял. Отвътре се чуваха викове и бесен кучешки лай.
Симон запечата в умствения си албум картината пред микробуса. Кари Адел в дълго черно кожено палто под светлината на предните фарове на микробус, останал без предно стъкло. Дръжката на пушката, стисната под мишница, длан под все още димящото дуло.
Симон се приближи и рязко отвори вратата на шофьорската кабина:
— Полиция!
Седналият вътре мъж не реагира. Взираше се право пред себе си като в шок, а от корените на косата му се стичаше кръв. Скутът му беше пълен с парчета стъкло. Напук на болките в ребрата Симон го издърпа навън и го повали на земята.
— Нос в асфалта и ръце над главата! Веднага!
Заобиколи микробуса и повтори процедурата с пътника на съседната седалка, изпаднал в същата апатия.
После Симон и Кари застанаха пред страничната врата към товарния отсек. Чуваха как отвътре ръмжи и лае куче. Симон хвана дръжката, а Кари застана пред него с вдигната пушка.
— Май е доста едро — предупреди я Симон. — Отстъпи с метър по-назад.