Минаха рамо до рамо покрай охранителната кабина, Морган кимна на дежурния вътре.
На няколко метра от входа Сьоренсен извади мобилния си телефон и леко забави ход, все едно ще праща есемес.
Зад онези, дето вървяха по-напред, вратата се хлопна и Морган трябваше да си извади ключа. Отключи.
— Много ти благодаря — каза Сьоренсен и се шмугна пред него.
Морган влезе и зави към съблекалните. Онзи се устреми заедно с другите към шлюза и затворническите килии.
Бети си изхлузи обувките и се трупяса на леглото. Какво нощно дежурство изкара само. Беше скапана и знаеше, че трудно ще заспи, но не беше зле поне да опита. А за да успее, се налагаше първо да се отърве от угризенията защо не съобщи в полицията какво се бе случило в четвърти апартамент в хотела. След като тя и охранителят бързо огледаха помещението, за да проверят дали няма нещо счупено или откраднато, Бети поразтреби и тъкмо преди да изхвърли половинката лимон, забеляза, че в кошчето за отпадъци има употребена спринцовка. И сякаш умът ѝ сам прокара съединителна линия между двете неща: необичайния цвят на плода и спринцовката. Плъзна пръст по кората на лимона и го повъртя в ръце. Изцеди капка в шепата си и течността ѝ се стори мътна, все едно съдържа варовик. Предпазливо я близна. Освен силната киселина на лимоновия сок усети и някакъв друг, горчив вкус като на лекарство. Наложи ѝ се да вземе решение. Къде пише, че е забранено гост на хотел да държи в стаята си лимони със странен вкус? Или спринцовки? Ами ако страда от диабет или друга болест? Или че е забранено да играе странни игри с посетители в стаята си? Бети изнесе съдържанието на кошчето и го изхвърли зад рецепцията. В нощния журнал написа кратък доклад за дандания в четвърти апартамент и как са намерили мъж, завързан за тоалетната, който обаче ги уверил, че няма нищо драматично. Какво повече можеше да направи тя?
Пусна телевизора, закачен на стената, съблече се, влезе в банята, свали си грима и започна да си мие зъбите. Чуваше равномерното жужене на гласовете по новинарския канал на „ТВ2“. Обикновено държеше телевизора включен на слаб звук — това ѝ помагаше да заспи. Сигурно защото спокойният глас на водещия на новините напомняше гласа на баща ѝ. Такъв тембър може да съобщи за разпад на континенти и въпреки това да те накара да се почувстваш в безопасност. Но само това не ѝ беше достатъчно. Започна да взема приспивателни. Слаби, но все пак приспивателни. Личният ѝ лекар я посъветва да помоли в хотела да я освободят от нощни дежурства, за да види дали това няма да реши проблема с безсънието. Но пътят към кариерните върхове не минава през скатаване от работа. Човек няма друг избор, освен да си носи кръста. Над шумоленето от крана и звука от търкането на зъбите си Бети чу да съобщават, че издирват някакво лице за убийство на мъж в кучешки развъдник, извършено снощи. Въпросният човек бил заподозрян и за убийството на Агнете Ивершен и за тройното убийство в Стария град.
Бети си изплакна устата, спря чешмата и влезе в спалнята. Застина на прага, прикова поглед в снимката на телевизионния екран.
Беше същият.
На снимката беше с брада и дълга коса, но Бети имаше тренинг в свалянето на дегизировка от човешкото лице. Беше свикнала автоматично да сравнява лица със снимки в картотека, каквато хотели като „Плаза“ и други международни вериги съхраняват — картотека на най-известните мошеници, които рано или късно щяха да се появят и пред тяхната рецепция.
Беше той. Нанесе се в хотела. Само че тогава веждите му не бяха обръснати.
Тя прикова поглед в телефона си върху нощното шкафче.
Бдителна, но дискретна. Поставя интересите на хотела на преден план. Може да стигне далеч.
Стисна силно очи.
Майка ѝ излезе права. Това пусто нейно любопитство.
Арил Франк стоеше до прозореца и наблюдаваше как служителите от нощното дежурство минават през портата. Обръщаше внимание кои закъсняват за първа смяна. Дразнеше се. Не понасяше хора, които не си вършат съвестно работата. Като кадрите на КРИПОС и отдел „Убийства“. Издъниха се с този щурм в „Ила“. Разполагаха с предварителна информация, но въпреки това Лофтхюс им се измъкна. Некадърници. И сега си платиха за нескопосано свършената работа: снощи Хюго Нестор е бил убит. В кучешки развъдник. Направо не беше за вярване. Как сам-самичък човек, при това наркоман, е способен да причини толкова много поразии. Гражданинът на норвежкото общество у него негодуваше срещу тази некадърност. Франк дори се възмущаваше как така досега полицията не бе успяла да залови него, корумпирания заместник-директор на полицията. Защото, ясно е, Франк видя подозрението в погледа на Симон Кефас. Но Кефас, естествено, не посмя да го атакува. Страхливият плъх, имаше прекалено много да губи. Симон Кефас проявяваше смелост само когато залогът е неодушевен. Пари. Тези проклети пари. Какво си бе въобразявал? Че с тях ще си купи паметник и име на строител на обществото в паметта на поколенията? Веднъж попаднеш ли в плен на парите, на тази своеобразна напаст, ставаш като наркоман на хероин, а цифрите в банковата ти сметка се превръщат в цел, не в средство, защото за теб престават да съществуват други смислени цели. И точно като наркомана, зависим от хероин, ти съзнаваш порока си, но въпреки това не си в състояние да му се противопоставиш.