— Благодаря, но всъщност няма какво толкова да я мисля.
— Така е. — Пар свали четириъгълните си очила. — Наистина няма. — С отнесена физиономия се зае да ги лъска. — Лежиш мирно и оставяш нещата да се случват с теб, нали?
— Да.
— Чакаш да те закърпят. Да възстановят целостта ти.
Франк преглътна с мъка.
— А каза ли на Лофтхюс кой е Къртицата? — Пар си сложи очилата.
— Че е баща му ли? Аб Лофтхюс, той си призна. Ако го бях написал на листа, хлапето щеше да ми отреже главата.
— А какво му каза, Франк?
— Нищо! Какво да му кажа?
— Това се питам и аз, Арил. Чудя се защо хлапето е било толкова сигурно, че разполагаш с тази информация. Иначе не би рискувало да проникне в затвора.
— Хлапето е откачено, Понтиус. Наркоманите рано или късно психясват, знаеш отлично. Къртицата? Боже мой, тази история изчезна заедно с Аб Лофтхюс.
— Тогава какво му отговори?
— Какво имаш предвид?
— Отрязал ти е само пръста. Другите ги е убил. Теб те е пощадил. Дал си му нещо. Не забравяй, че те познавам, Арил.
Вратата се отвори. Влязоха двама усмихнати медицински служители в зелени престилки.
— Нямате търпение, нали? — засмя се единият.
Пар си нагласи очилата:
— Не си способен чак на такъв стоицизъм, Арил.
Симон се спусна по улицата. Навел глава срещу морския въздух, който идваше от фиорда, прекоси пристана „Акер Брюге“ и улица „Мункедамсвайен“, после се навря в тесните пасажи между сградите и набра скорост нагоре по улица „Рюсельоквайен“. Симон спря пред една църква, притисната между жилищните сгради. Храмът „Свети Павел“ беше по-неугледен от съименниците си в други столици. Католическа църква в протестантска страна. Обърната в неправилна посока — на запад — и с едва загатната камбанария над фасадата. Пред входа имаше само три стъпала. Но беше винаги отворена. Симон и преди бе идвал тук: през една късна вечер по време на най-тежкия период в живота си. Колеба се доста, преди да форсира трите стъпала. Беше точно след като бе изгубил всичко; преди да намери спасение в Елсе.
Сега Симон изкачи трите стъпала, хвана медната дръжка, отвори тежката врата и влезе. Понечи бързо да затвори вратата след себе си, но нееластичните пружини се възпротивиха. И онзи път ли бяха толкова стегнати? Не си спомняше, тогава беше пиян до козирката. Пусна вратата и тя продължи да се движи бавно към рамката зад него, сантиметър по сантиметър. Но добре помнеше миризмата. Странна. Екзотична. Атмосфера на одухотвореност. Вътре витаеше магия и мистика. Навяваше му асоциации с гадателки, с увеселителния парк „Тиволи“. Елсе обожаваше католицизма. Не толкова етичната, колкото естетичната му страна. Беше обяснявала на Симон как на всичко в храма, дори на най-обикновените строителни материали, използвани за градежа на църквата, като например тухли, хоросан, стъкло — се приписва религиозна символика, граничеща с комичното. И въпреки това тази примитивна символика имаше тежест, подтекст, исторически контекст и толкова много мислещи хора бяха убедени в нея, че беше просто необорима. Тясното, боядисано в бяло и оскъдно осветено помещение беше обзаведено с редици от скамейки, а пред тях имаше олтар с Исус, увиснал от кръста. Поражението като символ на победата. До стената от лявата страна, на половината разстояние до олтара, се намираше изповедалнята. Състоеше се от две ниши, едната закрита със завеска. Приличаше на фотокабина. Онзи път, преди години, когато влезе в църквата, Симон отначало не разбра коя ниша е предназначена за каещия се грешник и коя за — свещеника. После обаче замъгленият му от алкохола ум все пак съобрази, че ако идеята е свещеникът да не вижда грешниците, значи именно той трябва да седи във фотокабината. И Симон се вмъкна в другата ниша и започна да говори на нагъсто надупчената решетеста преграда, отделяща двете кабинки. Призна си греховете.
На ненужно висок глас. Едновременно се надяваше и не се надяваше от другата страна да седи някой или някой, независимо кой, да го слуша и да направи необходимото. Да му даде опрощение. Или присъда. Всичко друго, само не и този задушаващ вакуум, в който той е сам със себе си и постъпките си. Не получи никакъв отговор. На следващия ден се събуди със странна липса на главоболие и си даде сметка, че животът продължава, все едно нищо не се е случило; че никой не дава пет пари за греховете му. Тогава за последно видя църква отвътре.
Марта Лиан стоеше отпред до олтара заедно с важно жестикулираща жена в елегантен костюм и онзи вид късо подстригана прическа, на която жените над петдесет разчитат да смъкне няколко години от видимата им възраст. Жената сочеше и обясняваше. Симон дочу отделни думи: „цветя“, „венчавката“, „Андерш“, „гостите“. Почти беше стигнал до двете жени. Тогава Марта Лиан се обърна към него. Остана поразен колко по-различно изглеждаше младата жена след последната им среща. Колко унила. Сама. Колко нещастна.