— Здравейте — беззвучно изрече тя.
Другата жена млъкна.
— Извинете за безпокойството. В „Ила“ ми казаха, че ще ви открия тук. Дано не прекъсвам нещо важно.
— А, не, не, в момента просто…
— Прекъсвате — намеси се по-възрастната ѝ събеседница. — Всъщност в момента планираме сватбата на моя син и Марта. Ако е възможно, ще ви помоля да изчакате, господин…?
— Кефас. Невъзможно е да чакам. От полицията съм.
Жената погледна Марта с вдигнати вежди.
— Ето това имам предвид, когато казвам, че живееш в доста реална реалност, миличка.
— Реалност, в която няма да ви се наложи да участвате, госпожо…?
— Моля?
— Полицията и „Ила“ ще обсъдим въпроса на четири очи. Служебна тайна и прочее.
Жената се отдалечи, ядно тракайки с токчета. Симон и Марта седнаха на скамейката най-отпред.
— Видели са ви в колата ви със Сони Лофтхюс — подхвана Симон. — Защо не ми казахте?
— Той искаше да се научи да шофира. Закарах го на един паркинг да се поупражнява.
— В момента е обявен за национално издирване.
— Видях по телевизията.
— Да е споменавал пред вас нещо или да сте го видели да прави нещо, което да ни подскаже къде се намира в момента? Искам да помислите добре, преди да отговорите.
Съдейки по изражението на Марта, тя действително помисли задълбочено. После поклати глава.
— Ясно — кимна Симон. — Да е споменавал нещо за бъдещите си планове?
— Искаше да се научи да шофира.
Симон въздъхна и си приглади косата.
— Нали сте наясно, че рискувате да ви подведат под съдебна отговорност, ако му помагате или премълчавате нещо от нас?
— Но моля ви, от къде на къде?
Симон я изгледа безмълвно. Предстои ѝ да бъде булка. Защо изглежда толкова нещастна?
— Е, добре. — Той се изправи.
Марта остана седнала, забола поглед в скута си.
— Само още нещо — промълви тя.
— Да?
— И вие ли мислите, че той е психичноболен убиец, какъвто го изкарват всички?
Симон прехвърли тежестта от единия си крак върху другия.
— Не — отвърна.
— Не?
— Сони не е психично болен. Наказва хора. Тръгнал е на своеобразен отмъстителен поход.
— За какво отмъщава?
— Най-вероятно е свързано с баща му — полицай, който след смъртта си беше обявен за корумпиран.
— Наказва, твърдите вие… — Тя понижи глас. — Справедливо ли наказва?
— Не знам — сви рамене Симон. — Но във всеки случай се придържа към определени правила.
— Правила?
— Да. Посетил е заместник-директора на затвора на служебното му място, в кабинета му: изключително дръзка постъпка. Много по-лесно и по-малко рисковано щеше да е, ако беше отишъл в дома му.
— Но?
— Но така Лофтхюс би застрашил живота на съпругата и децата на Франк.
— На невинни, да. Той не наранява невинни.
Симон кимна бавно. Забеляза, че в погледа ѝ се появи нещо. Искра. Надежда. Влюбена ли е? Толкова просто ли е обяснението? Симон изправи гръб. Погледна нагоре към олтарната картина, изобразяваща Спасителя на кръста. Затвори очи. Пак ги отвори. Да върви по дяволите. Всичко да върви по дяволите.
— Знаете ли какво обичаше да повтаря неговият баща, Аб? — Симон придърпа нагоре леко свлеклия се панталон. — „Времето на пощадата отмина — казваше той. — Настъпи съдният ден. Но понеже Месията се бави, ние трябва да свършим работата.“ Никой друг, освен Сони не може да ги накаже, Марта. Полицията в Осло е прогнила, покровителства бандитите. Според мен Сони прави всичко това, защото усеща, че го дължи на баща си, че баща му е пожертвал живота си в името на справедливостта. На онази справедливост, която стои над закона.
Бъдещата свекърва на Марта разговаряше тихо със свещеник пред изповедалнята.
— А вие? — попита Марта.
— Какво аз? Аз олицетворявам закона. И съм длъжен да заловя Сони. Така стоят нещата.
— А онази жена… Агнете Ивершен. Тя какво престъпление е извършила?
— Не мога да ви дам такава информация.
— Прочетох, че бижутата ѝ били откраднати.
— И?
— Сред тях имало ли е чифт перлени обици?
— Не съм в течение. Важно ли е?
— Не — поклати глава Марта. — Не е важно. Ще си помисля още. Може да се сетя нещо, което да е от полза.