— Чудесно. — Симон си закопча сакото. Токчетата пак зачаткаха в посока към тях. — Явно в момента си имате и други ангажименти.
Марта бързо вдигна поглед към него.
— Ще се чуем, Марта.
Симон излезе от църквата. Телефонът му звънна. Погледна дисплея. Драменски номер.
— Да, моля.
— Обажда се Хенрик Веста.
Полицаят от Драмен, който разследваше убийството на Ева Муршан, съпругата на корабния магнат.
— Намирам се в кардиологичното отделение на централната болница в Бюскерю.
Симон вече се досещаше за продължението.
— Лайф Крогнес, свидетелят със сърдечното заболяване… Мислеха, че е извън опасност, но…
— Най-внезапно е починал — довърши Симон, въздъхна и притисна два пръста към вътрешната страна на веждите си. — Когато се е случило, е бил сам в болничната стая. Аутопсията няма да покаже нещо необичайно. А ти се обаждаш, защото не искаш да си единственият, който няма да мигне тази нощ.
Веста не отговори.
Симон прибра телефона в джоба си. Вятърът се беше усилил. Загледа се в небето между покривите на сградите. Още не виждаше признаци, но главоболието му подсказваше, че предстои атмосферното налягане да се понижи.
Мотоциклетът пред Ровер беше на път да възкръсне от мъртвите. Беше „Harley-Davidson Heritage Softail“, модел от 1989-а, с голямо предно колело — точно по вкуса на Ровер. Когато му го донесоха, представляваше 1340-кубиков таралясник. Явно собственикът не се бе отнасял към него с грижата, търпението и разбирането, които марката „Harley Davidson“ — за разлика от по-непретенциозните си японски братовчеди — изисква. Ровер смени лагерите на коляновия вал, биелните лагери, буталните пръстени и фрезовите глави на клапаните. И с още няколко дребни подобрения мотоциклетът се преобрази в 1700-кубиков със 119 конски сили на задното колело. Преди тунинга бяха едва 43. Ровер забеляза промяна в светлината и започна да бърше маслото от ръката с татуираната катедрала. Първата му мисъл беше, че се е заоблачило, както прогнозираха синоптиците. Но вдигна поглед и видя сянка и силует зад отворената врата между гаража и сервиза.
— Да? — извика и продължи да се бърше.
Мъжът тръгна към него. Безшумно. Като хищник. Ровер знаеше, че най-близкото оръжие е прекалено далече, за да го достигне навреме. И че така ще е и занапред. Беше приключил с онзи живот. Приказките колко, видите ли, трудно било да не се върнеш към стария коловоз, след като излезеш от затвора, бяха пълна глупост. Беше нужна само силна мотивация. Съвсем просто. Имаш ли мотивация, всичко се подрежда. Но ако мотивацията е просто самозаблуда, фалшиво лустро, още на втория ден ще си обратно в калта.
Мъжът се приближи достатъчно, та Ровер да види чертите му. Не беше ли…
— Здравей, Ровер.
Да, той беше.
Протегна пожълтяла визитка с надпис „Мотосервиз на Ровер“.
— Адресът се оказа верен. Каза, ще можеш да ми намериш узи.
Ровер продължаваше да си бърше ръцете, приковал поглед в посетителя. Беше прочел новината във вестниците. Видя и снимката по телевизията. А сега се взираше не в младежа от килията в Държавния, а в собственото си бъдеще. В бъдещето, което си бе рисувал.
— Видял си сметката на Нестор — каза той и прокара гюдерията между пръстите си.
Младежът мълчеше.
Ровер поклати глава.
— Това значи, че не само полицията те преследва, а и Близнака.
— Загазил съм, знам — отвърна младежът. — Ако кажеш, ще си тръгна веднага.
Прошка. Надежда. Чисто начало. Нов шанс. Повечето пропиляваха всичко това, цял живот продължаваха да допускат едни и същи идиотски грешки, винаги намираха причина да прецакат нещата. Не си даваха сметка — или просто се преструваха, че не си дават сметка — и губеха битката още преди да е започнала. Защото им липсваше мотивация. На тях — може би. Но не и на Ровер. Този път нямаше да се провали. Беше калил волята си. И бе помъдрял. Но — ясно е — решението да крачиш с изправен гръб върви ръка за ръка с риска да забиеш нос в земята.
— Чакай само да затворя вратата на гаража — каза Ровер. — Май ще завали.
Трийсет и четвърта глава
Дъждът тракаше по предното стъкло. Симон издърпа ключа от контактния патрон и се приготви за спринт от паркинга до сградата на болницата. Неочаквано пред колата се появи рус мъж в палто. Дъждът беше много силен, капките отскачаха от капака и силуетът на мъжа се размиваше. Вратата на Симон се отвори и друг, тъмнокос мъж го помоли да слезе и да тръгне с тях. Симон погледна часовника на арматурното табло. Четири. Два часа преди поставения срок.