— Преспокойно можеше да ги изкопчиш от Ивершен. Защо реши да дойдеш при мен?
— Защото искам нещо повече от пари.
— А именно?
— Да спрете да преследвате момчето.
— Сина на Лофтхюс ли? И защо?
— Защото Аб Лофтхюс беше мой приятел.
Близнака изгледа продължително Симон. После се облегна назад на стола и почука с показалец по стъклото на аквариума.
— Изглежда най-обикновен аквариум, нали? Но имаш ли представа колко струва оная сива рибка с вид на цаца, Кефас? Нямаш, разбира се, защото идеята не е полицаите от „Икономическа“ да знаят, че отделни колекционери са готови да броят милиони крони за този екземпляр. Рибката не е нито особено впечатляваща, нито кой знае колко красива, но е изключително рядък екземпляр. Затова цената ѝ се определя от стойността ѝ за един-единствен човек — предлагащия най-високата цена при наддаването.
Симон се размърда на стола.
— Работата е там — продължи Близнака, — че аз искам младия Лофтхюс. Той е рядък екземпляр и има по-голяма стойност за мен, отколкото за други купувачи. Защото уби мои хора и открадна мои пари. Да не мислиш, че щях да се задържа на върха на пирамидата в този град в продължение на двайсет години, ако бях позволявал такива като него да се измъкват безнаказано? Лофтхюс сам се постави в положението да се превърне в риба, която аз просто трябва да имам. Съжалявам, Кефас. Парите мога да ти дам, но момчето е мое.
— Момчето иска само да спипа Къртицата — доносника, предал баща му. После ще изчезне.
— На драго сърце му давам Къртицата. Вече не ми върши работа. Прекрати дейността си преди дванайсет години. Но дори аз не разбрах самоличността ѝ. Обменяхме пари и информация анонимно и този вариант ме устройваше. Получавах, за което плащах. И ти ще го получиш, Кефас. Зрението на съпругата ти, нали?
— Както искаш. — Симон се изправи. — Ако продължаваш да преследваш момчето, ще се опитам да намеря пари от друго място.
Близнака въздъхна тежко.
— Май погрешно си разбрал кой диктува условията при преговорите, Кефас.
Симон забеляза, че и блондинът се е изправил.
— Като опитен комарджия е редно да знаеш, че преди да реши дали да влезе в играта, човек трябва много внимателно да прецени картите си. Защото после е прекалено късно, нали?
Симон усети ръката на блондина върху рамото си. Устоя на импулса да я отблъсне. Пак седна. Близнака се надвеси над масата. От него лъхаше на лавандула.
— Ивершен ми каза за споменатите ДНК проби. А сега и този аудиозапис. Значи си в контакт с момчето, нали? И точно ти ще ни го доставиш. Него и което е откраднал от нас.
— Ами ако откажа?
Исполинът отново въздъхна.
— От какво се боим всички, когато започнем да остаряваме, Кефас? Да не умрем сами, нали? Истинската причина да правиш всичко, та съпругата ти да си възвърне зрението, е желанието ти тя да те вижда, докато умираш. Защото си въобразяваме, че това облекчава самотата ни пред прага на смъртта, нали? Е, представи си смъртен одър, още по-самотен, отколкото с незряща, но все пак жива съпруга до теб…
— Моля?
— Бо, покажи му.
Блондинът вдигна мобилния си телефон пред Симон. Беше отворил снимка. Симон позна болничната стая. Леглото. Спящата на него жена.
— Интересното не е, че знаем къде се намира тя в момента — уточни Близнака. — А че я намерихме, нали разбираш? И то в рамките на час след като Ивершен се свърза с нас. Следователно ще я намерим пак — където и да я скриеш.
Симон скочи от стола, дясната му ръка се стрелна към гръкляна на Близнака, но се озова в лапа, която я улови с лекота, с каквато се лови пеперуда. После лапата бавно обгърна ръката му и я стисна.
— Трябва да решиш кой ти е по-ценен, Кефас. Жената, с която живееш под един покрив, или този помияр, когото си осиновил.
Симон преглътна с усилие. Опита се да игнорира болките, звука от триещи се едно о друго кокалчета и фаланги, но знаеше, че сълзите ще го издадат. Премига. После пак. Усети как по бузата му се търколи гореща сълза.
— До два дни тя трябва да замине за САЩ — прошепна той. — При предаването искам парите в брой.
Близнака пусна ръката му. Кръвта нахлу в пръстите и усили болките. На Симон му се зави свят.
— Щом предадеш момчето и откраднатото от него, веднага ще я качим на самолет — обеща исполинът.
Блондинът изпрати Симон. Дъждът беше спрял, но въздухът все още се усещаше лепкав и тежък.
— Какво ще правите с него? — попита Симон.
— Не искаш да знаеш — отвърна блондинът и се усмихна. — Но благодарим за сделката.
Вратата се затвори зад Симон. Отвътре щракна ключ.