Той излезе от уличката. Спускаше се мрак. Симон хукна.
Марта седеше пред печената говежда пържола и се взираше над високите чаши с вино, над главите от отсрещната страна на масата, над семейните снимки на масата пред прозореца, над натежалите от дъжда ябълкови дървета в градината, към небето, в дълбините на прииждащия мрак.
Андерш несъмнено държа прочувствена реч: Марта видя една от лелите да си бърше сълзите.
— Ние с Марта се спряхме на зимна сватба — оповести той. — Защото знаем, че нашата любов е способна да стопи и най-коравия лед, че сърцата на нашите приятели са способни да сгреят и най-студената зала за тържества; че грижовността, мъдростта и услужливите напътствия на нашите близки семейства ще бъдат тъй нужната ни светлина по нашата тъмна зимна пътека. Има, естествено, още една причина… — Андерш вдигна чашата си с вино и се обърна към Марта, успяла в последния момент да се откъсне от вечерното небе и да отвърне на усмивката му: — Чисто и просто не можем да чакаме чак до лятото!
Весел смях и аплодисменти огласиха помещението.
Със свободната си ръка Андерш хвана нейната. Стисна я силно, усмихна се, красивите му очи блестяха като езеро и тя знаеше, че той го знае. Андерш се наведе и бързо я целуна по устата, сякаш дълбоко развълнуван от емоционалния момент. Около масата се разнесоха ликуващи възгласи. Той вдигна чашата си:
— Наздраве!
И седна. Улови погледа ѝ и ѝ се усмихна с онази, интимната усмивка. Усмивката целеше да покаже на дванайсетимата гости на вечерята, че нещо много специално свързва двамата, нещо само тяхно. Лекото театралничене на Андерш обаче в никакъв случай не значеше, че не е истина. Защото помежду им действително имаше нещо специално. Нещо хубаво. При дълга връзка като тяхната съществуваше опасност да забравят всички хубави дни и преживявания, споделяни през годините; как са се борили да преодолеят трудностите и тези трудности са скрепили връзката им. Тя обичаше Андерш, наистина. Естествено, че го обичаше. Иначе защо ще се съгласи да се омъжи за него.
Усмивката му леко се стегна. „Покажи поне малко ентусиазъм — негодуваше скрито той, — удари ми едно рамо, нали уж събрахме семействата ни, за да оповестим плановете за сватбата.“ Последното настоя да направи свекървата и Марта не намери сили да възрази. И сега майката на Андерш се изправи и почука по чашата си. Всички гости мигом млъкнаха. Не само защото се вълнуваха какво ще съобщи тя, но и защото никой не изгаряше от желание да бъде пронизан от острия ѝ като бургия поглед.
— Много се радваме, че Марта изяви желание венчавката да се състои в църквата „Свети Павел“.
Марта едва сдържа кашлицата си. Изявила е желание?
— Както сигурно ви е известно, нашето семейство изповядва католическата вяра. И макар в много други страни средното образователно ниво и доходите да са по-високи сред протестантите, отколкото сред католиците, в Норвегия е обратното. Тук ние, католиците, сформираме своеобразен елит. Добре дошла в А група, Марта.
Марта се усмихна на шегата, която — тя отлично знаеше — изобщо не беше шега. Чу как свекървата продължи да говори, но пак се отнесе. Отнесе се, защото просто трябваше да се махне оттук. Да избяга там, на другото място.
— За какво мислиш, Марта?
Усети устните на Андерш до косата и меката част на ухото си. Намери сили да се усмихне, защото отвътре я напираше неудържим смях. Смях, защото си представяше как се изправя и обявява на всеослушание, че в момента си спомня как лежи на припек върху гола скала в обятията на убиец, докато от фиорда се задава проливен дъжд. Но това не значи, че не обича Андерш. Каза му „да“. Каза му „да“, защото го обича.
Трийсет и пета глава
— Спомняш ли си първата ни среща? — попита Симон и погали ръката на Елсе върху завивката.
Другите две пациентки в стаята спяха зад разгънати паравани.
— Не — усмихна се тя и той си представи как удивително блестящите ѝ, чисти сини очи засияват под превръзката. — Но ти си я спомняш. Разкажи ми пак.
Вместо само да се усмихне, Симон се разсмя тихо, та Елсе да го чуе.
— Ти работеше в цветарски магазин в „Грьонлан“, а аз влязох, за да купя цветя.
— Венец — уточни тя. — Купи венец.
— Беше толкова красива, че се постарах разговорът да продължи повечко. Ти беше прекалено млада. Докато разговаряхме, и аз се подмладих. И на следващия ден се отбих да купя рози.
— Лилиуми.
— Естествено. Исках да си помислиш, че ги купувам за приятел. Третия път обаче купих рози.