— И четвъртия — също.
— Апартаментът ми се задръсти от рози, едва се дишаше.
— Всичките са били за теб.
— Не, всичките бяха за теб. Аз само ги съхранявах. После те поканих на среща. През целия си живот не съм бил толкова изплашен.
— Изглеждаше дълбоко печален, сърце не ми даде да ти откажа.
— Този трик минава всеки път.
— Неее — засмя се тя. — Не беше трик, наистина си бил опечален. В тъжните ти очи видях прозорливостта на дълго живелия, прозорливост, която поражда меланхолия. А това е неустоимо за една млада жена.
— Винаги си казвала, че те е привлякло добре поддържаното ми тяло и способността ми да изслушвам.
— Не, не съм казвала такова нещо! — разсмя се още по-силно Елсе.
И Симон се включи. Радваше се, че в момента тя не го вижда.
— След като купи венеца — подхвана тихо Елсе, — написа картичка, гледа я известно време, изхвърли я и написа нова. После си тръгна. Извадих картичката от кошчето и я прочетох. „На любовта на моя живот“ — пишеше. Така събуди интереса ми.
— Така ли? Не предпочиташе ли мъж, който все още не е срещнал любовта на живота си?
— Исках мъж, способен да обича, наистина да обича.
Симон кимна. През годините си бяха повтаряли тези истории безброй пъти, бяха научили репликите наизуст, същото важеше и за реакциите, и за привидната изненада. Веднъж се заклеха един на друг да си казват всичко, абсолютно всичко и след като изпробваха доколко всеки е в състояние да понесе истината, тези истории се превърнаха в стените и покрива, скрепяващи дома им.
Тя стисна ръката му.
— А ти го умееше, Симон. Умееше да обичаш.
— Защото ти ме излекува.
— Ти се излекува сам. Ти спря да играеш хазарт, не аз.
— Но ти беше лекарството, Елсе. Без теб… — Симон си пое дъх с надеждата тя да не долови треперенето на гласа му.
Защото нямаше сили да се връща към болезнената тема, не и тази вечер; да преповтаря историята за патологичната си страст към хазарта и за дълга, в който накрая бе завлякъл и Елсе. Той направи непростимото: ипотекира къщата им зад гърба ѝ. И я изгуби. Елсе му прости. Не се разбесня, не го напусна, не го остави да се пържи в собствен сос, не му постави ултиматум. Просто го погали по бузата и каза, че му прощава. А той плака като дете, а срамът изпепели всичко, тласкащо го към порока: жаждата за пулсиращ живот там, в пресечната точка между надежда и страх, където всичко е заложено на карта и може да бъде спечелено или изгубено; където мисълта за катастрофалната, гибелна загуба е примамлива почти — почти — колкото мисълта за печалба. Наистина спря още след онази вечер. И оттогава не беше залагал нищо — дори чаша бира — и това го спаси. Спаси тях. Това — и решението им да си казват абсолютно всичко. Съзнанието, че притежава самодисциплината и смелостта да бъде напълно откровен пред друг човек, направи нещо с него, възкреси го като мъж и човек, да, навярно дори му помогна да израсне повече, отколкото ако никога не се бе поддавал на пороци. Навярно поради същата причина през последните няколко години от полицейския си стаж Симон престана да гледа на всеки престъпник като на непоправим рецидивист и — в пълен разрез с наученото от богатия си опит — придоби склонност да дава нов шанс на всеки човек.
— Аз и ти сме като Чарли Чаплин и цветарката от филма — пошегува се Елсе. — Само че пуснат отзад напред.
Симон преглътна с мъка. Сляпата цветарка. Която мисли скитника за богат джентълмен. Симон не помнеше подробности, освен че скитникът се погрижи тя да си възвърне зрението и после не искаше да ѝ се покаже, защото беше сигурен, че тя няма да го хареса, какъвто е в действителност. Тя обаче разбра кой е и въпреки това се влюби в него.
— Ще изляза да се поразтъпча. — Симон се надигна.
В коридора нямаше хора. Той се загледа в една табела на стената с изображение на мобилен телефон, зачеркнат с диагонална линия. Извади си телефона и извика един телефонен номер. Мнозина си мислят, че ако изпратиш имейл от телефон чрез адрес в хотмейл, полицията няма как да открие от кой телефонен номер си го изпратил. Това е напълно погрешно. Съвсем лесно стигна до номера на изпращача. Сърцето му сякаш се бе качило високо в гърдите и се чувстваше натясно; биеше зад ключицата. Нищо не налагаше да провежда този разговор.
— Ало?
Гласът. Непознат и въпреки това толкова странно познат като ехо от далечното, не, от близкото минало. Синът. Симон се прокашля два пъти, преди да успее да изтръгне звук от гласните си струни:
— Трябва да се срещнем, Сони…
— Би било приятно…