— Абсолютно — потвърди шофьорът и усети нещо в гърлото си, навярно прашинка. Изкашля се и пусна радиото.
Стигнаха до „Юлерн“ за петнайсет минути. Младежът продиктува на Пеле адрес на една от улиците и колата се закатери нагоре по възвишението между внушителни сгради от масивна дървесина, наподобяващи повече крепости, отколкото еднофамилни къщи. Асфалтът вече беше изсъхнал от дъжда, валял по-рано днес.
— Спри тук за малко, ако обичаш.
— Но вратата е по-нататък.
— Нищо.
Пеле свърна към бордюра. Високи бели зидове, увенчани с парчета стъкло, опасваха имението. В най-високата част на обширна градина се намираше огромна, двуетажна тухлена къща. От терасата пред къщата се носеше музика. Всички прозорци светеха. В градината имаше лампи. Пред портата стояха двама едри, широкоплещести мъжаги в черни костюми. Единият държеше голямо бяло куче на каишка.
— На гости ли отиваш? — попита Пеле и разтърка болния си крак. От време на време болката го връхлиташе изневиделица.
— Съмнявам се да съм поканен — поклати глава младежът.
— Познаваш ли хората, които живеят тук?
— Не. Просто докато лежах в затвора, ми дадоха адреса. Чувал ли си за Близнака?
— Не. Но понеже и ти не го познаваш, ще си позволя да кажа колко нередно ми се струва някои хора да имат толкова много. Само погледни този палат! Това е Норвегия, за бога, не САЩ или Саудитска Арабия. Ние, жителите на един леденостуден сипей на север, винаги сме имали едно нещо, което липсва в другите страни. Равенство — поне до известна степен. Справедливост — поне до известна степен. А сега сме напът сами да си отнемем тези достижения.
От градината се разнесе кучешки лай.
— Умен мъж си ти, Пеле.
— Е, чак пък толкова. Защо си лежал в затвора?
— За да намеря покой.
Пеле огледа лицето му в огледалото. Имаше чувството, че го е виждал и другаде, не само в таксито.
— Да потегляме — подкани го младежът.
Пеле погледна през предното стъкло. Мъжът с кучето вървеше към тях. И човекът, и животното бяха насочили поглед към колата. Заради много мускули стъпваха тежко и се клатушкаха.
— Добре. — Пеле даде мигач, че се кани да потегля. — Накъде?
— Успя ли да се сбогуваш с нея?
— Моля?
— Със съпругата ти?
Пеле премига. Погледна мъжа и кучето, които се приближаваха. Въпросът го покоси като удар в стомаха. Пак погледна младежа в огледалото. Къде го беше виждал? Чу ръмжене. Кучето вече се готвеше за скок. Много просто. Сигурно и преди е возил младежа. Това е причината. Спомен за спомена. В каквото се бе превърнала и тя.
— Не — поклати глава Пеле.
— Значи, не си е отишла от болест?
— Не.
— В злополука ли загина?
— Да — преглътна Пеле. — В автомобилна катастрофа.
— Знаеше ли, че я обичаш?
Пеле отвори уста, но си даде сметка, че няма да е в състояние да изрече каквото и да било. Затова само кимна.
— Съжалявам, че са ти я отнели, Пеле.
Той усети ръката на младежа върху рамото си. Оттам сякаш струеше топлина, която се разля по корема, по ръцете и краката му.
— Най-добре тръгвай, Пеле.
Чак сега шофьорът осъзна, че е затворил очи. Отвори ги и видя как мъжът и кучето крачат към вратата на колата. Пеле даде газ и отпусна съединителя. Кучето се разлая яростно след тях.
— Къде отиваме?
— Ще посетим един мъж, виновен за убийство. — Младежът придърпа червения сак към себе си. — Но преди това ще доставим нещо.
— На кого?
Младежът се усмихна печално.
— На един човек, чиято снимка си представям да залепя на арматурното си табло.
Застанала до кухненския плот, Марта пресипваше кафето в термокана. Опитваше да се абстрахира от гласа на свекърва си; да не чува за какво говорят другите гости в дневната. Ала беше невъзможно. Гласът на свекървата звучеше натрапчиво, категорично:
— Андерш е чувствително момче, нали разбираш. Много по-чувствителен от теб. От двамата ти си по-силна. Затова именно ти трябва да се заемеш с…
По рампата се качи автомобил и спря пред портата. Такси. Слезе мъж в елегантен костюм. Носеше куфарче.
Сърцето на Марта сякаш спря. Беше той.
Отвори портата и тръгна да се изкачва по късата чакълеста алея към входната врата.
— Извини ме. — Марта пусна термоканата в мивката и се опита да не ѝ проличи колко бърза да излезе от кухнята.
Измина само няколко метра, но въпреки това се задъха. Дръпна рязко вратата още преди той да е позвънил.
— Имаме гости — просъска с ръка на гърдите. — Обявен си за издирване. Какво искаш?
Той я гледаше с тези свои проклети, ясни зелени очи. Беше си обръснал веждите.