— Искам да помоля за прошка — отговори тихо и спокойно. — И да ти дам това. За приюта е.
— Какво е? — попита тя и погледна куфарчето, протегнато към нея.
— Пари за ремонта, за който нямате средства. Не е много, но все е помощ…
— Не! — Тя хвърли поглед през рамо и понижи глас: — Ти наред ли си? Наистина ли мислиш, че ще взема кървавите ти пари? Ти си убиец. Подари ми обици… — Марта преглътна, поклати сурово глава, усети как в очите ѝ избиват малки, гневни сълзи — … на жена, която си убил!
— Но…
— Върви си!
Той кимна. Слезе на долното стъпало.
— Защо не си казала за мен на полицията?
— Откъде знаеш, че не съм?
— Защо, Марта?
Тя премести тежестта върху другия си крак. Чу стържене на столове от дневната.
— Вероятно очаквах да чуя твоето обяснение защо си убил тези хора.
— Ако ти кажа, това ще промени ли нещо?
— Не знам. Ще промени ли?
Той сви рамене.
— Ако смяташ да ме предадеш на полицията, тази нощ ще спя в къщата на баща ми. После изчезвам.
— И защо ми го казваш?
— Защото искам да дойдеш с мен. Защото те обичам.
Тя премига. Какви ги бръщолевеше той?
— Обичам те — повтори бавно, явно удивен от вкуса на собствените си думи.
— Божичко — простена отчаяно тя. — Ти си луд!
— Ще тръгвам. — Той се обърна към таксито, което чакаше с включен двигател.
— Чакай! Къде ще отидеш?
Той се извърна наполовина и се усмихна накриво.
— Казаха ми за едно китно градче на юг. Пътят е дълъг, ако си сам в колата, но…
Явно искаше да добави още нещо и тя чакаше. Чакаше и се молеше той да го каже. Не знаеше какво е, но знаеше едно: ако той изрече точната, вълшебната дума, щеше да я освободи. Но той трябваше да я изрече. Той трябваше да се досети коя е.
Той се поклони, обърна се и тръгна към портата.
На Марта ѝ се искаше да му извика, но какво, какво да му каже? Това беше лудост. Идиотско увлечение. Нещо несъществуващо, нещо, което не можеше да съществува в реалния ѝ живот. Реалното се намираше вътре, от другата страна, в дневната зад нея. Марта затвори вратата и се озова лице в лице с Андерш.
— Отмести се.
— Андерш, не…
Той я избута настрани, отвори вратата със замах и изхвърча навън.
Марта се окопити и го последва на стълбите тъкмо навреме, за да види как Андерш настига младежа и замахва да го удари отзад по главата. Той обаче явно го бе чул, защото се приведе, завъртя се в подобие на пирует и обгърна Андерш с ръце. Андерш се разкрещя бясно.
— Ще те убия!
Опитваше да се освободи, ала с ръце, попаднали в клинч, беше безпомощен. После, най-внезапно, Стиг го пусна. Първоначално Андерш изгледа смаяно мъжа, застанал пред него с пасивно отпуснати покрай тялото ръце. После вдигна юмрук за удар. И удари. Замахна повторно. Нанесе нов удар. Не се чуваше силен звук, само мъртво, глухо тупане на кокалчета в плът и кости.
— Андерш! — крещеше Марта. — Андерш, престани!
На четвъртия удар кожата върху скулата му се разцепи. На петия Стиг се свлече на колене.
Вратата на шофьорското място се отвори и Пеле тръгна да слиза, но младежът вдигна длан да му даде знак да стои настрана.
— Проклет страхливец! — крещеше Андерш. — Долен крадец на чужди жени!
Младежът вдигна глава, сякаш за да даде на Андерш възможност да го удари още по-тежко. Обърна здравата си буза. Андерш го ритна. Главата на младежа отскочи назад, той се отпусна на прасците си. С ръце, разперени встрани, рухнал на колене, приличаше на футболист, който ликува след отбелязан гол. Острата подметка на Андерш явно беше улучила челото, защото от дълга цепнатина под косата течеше кръв. Раменете му докоснаха чакъла и сакото се разтвори. Андерш спря, докато се засилваше за нов шут. Прикова поглед в колана на панталона. И Марта го видя: пистолета. Сребрист, лъскав пистолет с дуло, затъкнато в колана на панталона му. През цялото време е имал оръжие, но не го бе докоснал.
Тя сложи ръка върху рамото на Андерш и той се сепна, все едно се събуди.
— Влизай вътре — изкомандва Марта. — Веднага!
Андерш премига объркано срещу нея. И се подчини.
Тръгна към стълбите, където се бяха струпали гостите.
— Влизайте! — извика им Марта. — Този човек е мой клиент от „Ила“. Аз ще се погрижа. Хайде, всички да влязат!
Марта приклекна до младежа. Кръвта от челото се стичаше на вадичка по носа. Той дишаше с отворена уста.
От стълбите се разнесе настоятелен, повелителен глас:
— Наложително ли е, миличка? Струва ми се редно да напуснеш работа сега, когато ти и Андерш…