— От номера, от който звъните, виждам, че се намирате в района на болница „Юлевол“.
— Впечатлен съм. Но ще ви помоля да локализирате друг номер.
— Имате ли съдебна заповед?
— Спешно е.
— Добре. Ще докладвам за запитването утре, а вие ще имате време да уредите въпроса със съдия. Име и номер?
— Имам само номера.
— И искате?
— Да установите къде се намира в момента.
— Мога да ви дам само приблизително местоположение. Ако телефонът не се използва, навярно ще отнеме време, докато базовите ни станции приемат сигнал от него. Става автоматично на всеки час.
— Ще се обадя на номера и ще получите сигнал.
— Значи, не криете от приносителя, че го следите?
— През последния час звъних няколко пъти. Никой не вдига.
— Добре. Продиктувайте ми номера, после го наберете и ще видя какви са възможностите ни.
Пеле спря на безлюден чакълест път. От лявата страна се спускаше полегато склон към реката, блещукаща под лунната светлина. Там се намираше и тесен мост, по който се излизаше на главното шосе. По него именно бяха дошли. Отдясно се простираше житна нива. Класовете шушнеха и се поклащаха под черните облаци, юрнали се по небето, същински негатив на светлото лятно небе, от което слънцето грееше само допреди няколко часа. По-нататък по пътя, в гората пред тях, се намираше крайната им цел — голяма къща, опасана от бяла дъсчена ограда.
— Май по-добре да те бях закарал до спешното, за да те зашият — подхвърли Пеле.
— Нищо ми няма. — Младежът остави голяма банкнота върху подлакътника между двете предните седалки. — И благодаря за носната кърпа.
Пеле погледна в огледалото. Кърпата, стегната около челото на младежа, беше напоена с кръв.
— Хайде де. Ще те закарам безплатно. Сигурно и тук, в Драмен, има спешно.
— Може да отида утре. — Младежът придърпа червения сак. — Първо трябва да посетя един човек.
— Безопасно ли е? Не каза ли, че е извършил убийство? — Пеле хвърли поглед към вградения гараж. Толкова много място и въпреки това нямаха отделен гараж. Сигурно собственикът си падаше по американската архитектура.
Навремето бабата на Пеле живееше в норвежко село, пълно със завърнали се от Америка емигранти. Най-запалените поклонници на Щатите имаха не само къщи с американска архитектура, с американското знаме и американска кола в гаража, но дори 110-волтови контакти, за да си включват джубоксовете, тостерите и хладилниците, купени от Тексас или наследени от някой дядо, живял в „Бей Ридж“, „Бруклин“.
— Тази вечер няма да убие никого — уточни младежът.
— И все пак — настоя Пеле. — Да те изчакам, а? До Осло има половин час път. Ще ти одерат кожата, ако си извикаш ново такси. Ще ти начислят такса за повикване. Ще изключа апарата…
— Много ти благодаря, Пеле, но най-добре и за двама ни е да не ставаш свидетел на предстоящото. Разбираш ли?
— Не.
— Добре.
Младежът слезе от колата. Вгледа се в Пеле. Шофьорът сви рамене и потегли бавно. Докато наблюдаваше младежа в огледалото за обратно виждане, чуваше как чакълът хрущи под гумите. Младежът стоеше. После изведнъж изчезна. Мракът в гората го погълна.
Пеле спря колата. Продължи да гледа в огледалото. Изчезна. Като нея.
Ето това му беше толкова трудно да проумее. Как е възможно човек, който е съществувал, населявал е живота ти, да се изпари ей така и повече да не го видиш. Освен насън. В хубав сън. Защото в лошите не я виждаше. В лошите виждаше само шосето и предните фарове на насрещния автомобил. В лошите той, Пеле Гранерю, някога перспективен рали пилот, не успяваше да реагира, не съумяваше да извърши елементарната маневра, необходима, за да избегне пиян шофьор, навлязъл в неговото платно. Вместо да предприеме действията, упражнявани ежедневно на тренировъчната писта, Пеле изпадна в ступор. Защото знаеше, че няма да понесе загубата на единственото непрежалимо. Не собствения си живот, а двамата души, които бяха неговият живот. Току-що ги бе взел от болницата и те щяха да се превърнат в новия му живот. Да поставят ново начало. Баща. Изкара едва три дни като баща. Когато дойде на себе си, се намираше в същата болница. Първо му съобщиха за травмата на крака. Недоразумение; точно тогава застъпваше нова смяна и персоналът не бе получил информацията, че съпругата и детето му са загинали в катастрофата. Изминаха два часа, преди да му съобщят. Пеле беше алергичен към морфин — явно по наследство — и прекара дни наред в неописуеми болки, крещейки името ѝ. Но тя не идваше. Час след час, ден след ден той постепенно осмисляше факта, че никога, никога повече няма да я види. Продължи да крещи името ѝ. Само за да го чува. Още не бяха решили как ще се казва детето. Внезапно Пеле осъзна, че едва тази вечер, когато младежът сложи ръка на рамото му, той усети как болките му изчезват напълно.