— Кой ще им каже, че не ме е заплашвал? Ти ли?
— Или таксиметровият шофьор.
— Ти? — сграбчи ръката ѝ и се изсмя. — Да, говореше за себе си. Ще застанеш на негова страна, срещу собствения си мъж. Проклета курва…
Марта се отскубна. Една десертна чиния падна на пода и се строши. В дневната се бе възцарила тишина.
Марта излезе в коридора с отсечени крачки, грабна си палтото и тръгна към вратата. Спря. За секунда застана неподвижно. После се обърна и се върна в дневната. Грабна лъжицата, покрита с крем, и удари с нея по омазнена чаша. Вдигна поглед и установи, че усилията ѝ са напълно излишни: отдавна се бе превърнала в център на всеобщото внимание.
— Скъпи приятели и родственици — подхвана тя, — искам само да потвърдя колко прав е Андерш. Той и аз просто не можем да чакаме чак до лятото…
Симон изруга. Беше паркирал насред „Квадратурата“ и оглеждаше картата на града, по-точно сектора, където според данните от „Теленор“ се намираше издирваният телефон. Телефонът, от който Лофтхюс му бе изпращал съобщения. Сега вече Симон знаеше, че апаратът работи с предплатена карта и е регистриран на името на Хелге Сьоренсен. И какво по-логично. Лофтхюс е използвал личната карта на затворническия надзирател в отпуск по болест.
Но къде ли може да е в момента?
Секторът обхващаше едва няколко пресечки, ала те бяха най-гъсто населените в Осло. Магазини, офиси, хотели, апартаменти. Някой почука на страничния прозорец и Симон се стресна. Вдигна глава и видя силно гримирано. Закръглено момиче по секси шорти. Гърдите ѝ бяха стегнати в подобие на корсет. Симон поклати глава, тя му се изплези грозно и отмина. Съвсем беше изключил, че тази част от града е пълна с проститутки. Сам мъж в паркиран автомобил се явява потенциален клиент. Свирка в колата, десетминутен тек в „Бисмарк“ или евентуално прави, подпрени на стената на укреплението „Акершхюс“. Симон го бе преживял. Не се гордееше, но в даден период от живота си беше готов да плати за малко интимна близост и глас, който шепне „обичам те“. Последното спадаше към категорията „специални услуги“ и оскъпяваше услугата с двеста крони.
Пак набра номера. Оглеждаше щателно минувачите по тротоарите с надеждата някой да посегне да си извади телефона и така да се издаде. Въздъхна, прекрати опита да се свърже. Погледна си часовника. При всички случаи телефонът не се движеше, а това би трябвало да означава, че тази вечер Сони ще кротува и няма да се впусне в поредната наказателна експедиция. Тогава защо интуицията му подсказваше, че ще стане точно обратното?
Бо седеше в чуждата стая и се взираше през големия панорамен прозорец. Пред него беше поставена силна лампа — под такъв ъгъл, че човек отвън да вижда само силуета му, без подробности. Надяваха се Сони Лофтхюс да не разполага с прекалено ясна представа за телосложението на Юнгве Муршан. „Така, точно така е седял и Сюлвестер — мислеше си Бо. — Добрият, глупав, лоялен и избухлив Сюлвестер. И онзи мръсник го е убил.“ Как — сигурно никога няма да разберат. Защото няма да се проведе разпит. Няма да му дадат възможност да го измъчва и да осъществи отмъщението си, да му се наслаждава, както би се наслаждавал на чаша рецина с вкус на смола — вино, непоносимо за някои, но за Бо напоено с вкус на детство, на остров Телендос, на приятели, на поклащаща се лодка, където той лежи и се взира в неизменно синьото гръцко небе и слуша как вълните и вятърът изпълняват дует. В дясното му ухо нещо изпука.
— Надолу по улицата спря кола. Сега обръща.
— Слезе ли някой? — попита Бо. Слушалката, кабелът и микрофонът бяха толкова незабележими, че отвън нямаше как да се видят.
— Не видяхме, в момента обаче колата се отдалечава. Може просто шофьорът да е объркал пътя.
— Добре. Всички, бъдете готови.
Бо нагласи бронираната си жилетка. Не очакваше Лофтхюс да успее да открие стрелба, но предпочиташе да се застрахова. Постави двама души в градината, за да хванат Лофтхюс, докато минава през портата или прескача оградата, и един в коридора, точно зад отключената входна врата. Всички други подстъпи към къщата бяха заключени. Висяха тук от пет часа и вече бяха скапани. А нощта тепърва предстоеше. Бо разчиташе мисълта за Сюлвестер да го държи буден. Мисълта да пипне оня негодник. Защото той щеше да дойде. Ако не тази нощ, то утре или вдругиден. Понякога Бо си мислеше колко странно е, че Близнака — човек, сам по себе си носител на толкова малко човешко — познава човешкото толкова добре. Наясно е какви са нагоните, слабостите и вътрешните подбуди на обикновените хора, какви реакции предизвикват у тях натискът и страхът; с известно количество информация за техния темперамент, склонности и интелигентност може да предвиди следващия им ход с удивителна — или, както самият Близнак се изразяваше, с разочароваща — точност. За жалост исполинът се бе разпоредил да убият момчето незабавно, а не да го пленяват живо. Очакваше го бързо и прекалено безболезнено умъртвяване.