Бо чу звук и се размърда на стола. Още преди да се обърне, му мина през ума, че не притежава способността на исполина да предугажда какво ще направи този тип. Не бе успял да предвиди бедствието, когато остави Сюлвестер сам. Не успя и този път.
С окървавена кърпа около челото младежът се появи от страничната врата, онази, през която от дневната се влиза в гаража.
Как, по дяволите, се беше вмъкнал? Нали заключиха гаража? Сигурно е дошъл някъде отзад, от гората. Как се разбива заключена врата на гараж, навярно е едно от първите неща, които усвоява всеки по неволя изобретателен наркоман. Но влизането с взлом не беше най-големият проблем. Най-големият проблем беше, че младежът държеше нещо, грозно напомнящо узи — израелския картечен пистолет, годен да избълва повече олово от стрелящ в залп наказателен взвод.
— Ти не си Юнгве Муршан — установи очевидното Сони Лофтхюс. — Къде е той?
— Тук е — съобщи Бо с глава, обърната към микрофона.
— Къде?
— Тук е — повтори малко по-високо Бо. — В дневната.
Сони Лофтхюс се огледа, докато с пистолета, насочен напред, и с пръст върху спусъка вървеше към мъжа. С 36-патронен пълнител, предположи Бо по вида му. Лофтхюс спря. Навярно бе видял слушалката и кабела с микрофона.
— Говориш на друг човек. — Лофтхюс отстъпи крачка назад, точно в този миг вратата към коридора отхвръкна със замах и Стан влетя с пистолет в изпънатата ръка.
Бо посегна към своя рюгер, но чу сухото кашлящо пращене на узито и звънтенето на стъкло от строшения панорамен прозорец. От мебелите се разхвърчаха снопове бял пълнеж, от паркета изригнаха стърготини. Този тип сипеше куршумите разточително и без да се прицелва прецизно. Но така или иначе, два обикновени пистолета не могат да се мерят с узи, затова и Бо, и Стан залегнаха на пода зад най-близкия диван. Настъпи тишина. Проснат по гръб, Бо стискаше пистолета с две ръце, в случай че мутрата на Лофтхюс се подаде над ръба на дивана.
— Стан! — извика. — Пипни го!
Никакъв отговор.
— Стан!
— А ти що не го пипнеш! — кресна Стан иззад дивана до другата стена. — Има шибано узи, дявол да го вземе!
— Какво става, шефе? — изпращя глас в слушалката.
В същия миг Бо чу звук как някой запали автомобилен двигател и го изфорсира. Муршан бе отишъл на партито на Близнака в Осло с тежкарския мерцедес 280СЕ Coupe, модел от 1982-ра, но колата на съпругата му — сладка малка хонда — си стоеше вкъщи. Съпругата му я нямаше в колата — нали Муршан я бе убил — но ключовете очевидно си стояха вътре. Явно така процедираха тук, в провинцията, със съпругите и с колите.
— Опитва се да избяга! — развикаха се момчетата отвън.
— Вратата на гаража се отваря!
Лофтхюс включи на скорост. Бо чу стържене и стон на задавен двигател. Този тип ще излезе пълен левак. Освен че не го бива в стрелбата, явно и зад волана хич го няма.
— Хванете го!
Нов звук от палене на двигател.
— Чухме нещо за узи…
— Узи или Близнака — избирайте!
Бо се изправи и притича до счупения панорамен прозорец — тъкмо навреме да види как колата излиза от гаража. Порко и Евгени бяха застанали пред портата. Порко откри огън с беретата. Изстрелите трещяха един след друг. Евгени държеше до бузата си „Ремингтън 870“ с цев, скъсена до пълнителя. Дръпна спусъка и подскочи от отката. Бо видя как предното стъкло на колата избухна, но тя продължи да набира скорост. Бронята удари Евгени точно над коляното и го вдигна във въздуха. Той се превъртя и купето го погълна, както косатка поглъща тюлен. Хондата помете части от оградата, пресече тесния чакълест път и навлезе в нивата оттатък. Без да намалява скоростта, колата продължи да си проправя път. Виеше на първа предавка, докато прокарваше бразда през златистите, къпещи се в лунна светлина житни класове. По-нататък пак се върна на пътя. Двигателят виеше още по-оглушително, докато шофьорът явно натискаше съединителя, без да вдига крак от газта. Успя да превключи на втора предавка, двигателят пак насмалко не се задави, но се размина и хондата продължи надолу по чакълестия път. Шофьорът караше с изключени фарове и след малко колата потъна в мрака.