Осмюн Бьорнста се приближи към тях.
— Вече знаем кой е човекът на пасажерската седалка. Евгени Зублов. Стар познайник. Колегите от Драмен открили в дюшемето куршуми „Люгер“, девет на деветнайсет милиметра, разпръснати ветрилообразно.
— Узи? — повдигна вежда Симон.
— Какво да кажа на пресата според теб? — попита Осмюн и посочи през рамо.
Първите репортери вече висяха над заградителните ленти до пътя.
— Редовното — отвърна Симон. — Нещо, но нищо.
— Яко ни емнаха — въздъхна тежко Бьорнста. — Не можем да работим нормално. Мразя ги.
— Това им е работата.
— Напът е да се превърне в медийна звезда, знаеш ли? — обади се Кари, докато младият старши инспектор вървеше към дъжда от светкавици.
— Ами той си е стилен следовател.
— Не Бьорнста. Сони Лофтхюс.
— Сериозно? — извърна се изненадано Симон.
— Наричат го модерен терорист. Бил обявил война на организираната престъпност и на капитализма. Громял недъзите на обществото.
— Самият той е престъпник.
— Това прави историята още по-сензационна. Не четеш ли вестници?
— Не.
— И телефона си не вдигаш. Пробвах да ти звънна.
— Бях зает.
— Зает? Целият град е с краката нагоре заради тези убийства, а ти не си нито в кабинета, нито на терен? Нали уж си ми началник, Симон.
— Посланието прието. За какво ме търсеше?
Кари си пое дълбоко дъх.
— Мислих. Лофтхюс е един от малцината пълнолетни в тази страна, които нямат нито банкова сметка, нито кредитна карта, нито жилище. А те се броят на пръсти. Но знаем, че от убийството на Кале Фарисен разполага с достатъчно пари в брой, за да отседне на хотел.
— В „Плаза“ е платил кеш.
— Именно. Проверих в хотелите. От общо двайсет хиляди души, които нощуват всяка нощ на хотел в Осло, само около шестстотин плащат в брой.
Симон прикова поглед в нея.
— Можеш ли да разбереш колко от тези шестстотин са отседнали в „Квадратурата“?
— Амиии… да. Ето списъка с хотелите. — Тя извади от джоба на якето си сгъната разпечатка. — Защо?
Симон дръпна листа от ръката ѝ и си извади очилата за четене. Разгъна справката и плъзна поглед надолу по адресите. Един хотел. Два. Три. Шест. Голяма част от тях, особено евтините, бяха приели повече от един гост, платили в брой. Имената все още бяха твърде много. А два-три от най-евтините хотели дори не фигурираха в списъка.
Внезапно Симон спря да чете.
Евтини.
Жената, която почука на прозореца на колата му. Малко интимност в колата, до укреплението или… в хотел „Бисмарк“. Бардакът на града.
Насред „Квадратурата“.
— Защо, попитах — напомни Кари.
— Продължавай да работиш по тази следа, трябва да вървя.
Симон се отправи към колата.
— Почакай! — извика Кари и застана пред него. — Не тръгвай точно сега. Какво става?
— Какво да става?
— Играеш соло игра. Не може така. — Кари отметна няколко кичура от лицето си.
Симон виждаше, че и тя е изморена.
— Нямам представа защо постъпваш така; дали защото се изживяваш като човекът, който ще спаси положението, дали защото искаш да станеш герой в края на кариерата си, или защото искаш да покажеш, че си по-добър от Бьорнста и КРИПОС. Но това е недопустимо, Симон. Този случай е прекалено голям да го превръщаш в хлапашко състезание кой е по-по-най.
Симон я изгледа продължително. Накрая кимна бавно.
— Може и да си права. Но допусни, че се ръководя и от други съображения.
— Кажи ми какви.
— Не мога, Кари. Трябва просто да ми се довериш.
— Когато бяхме при Ивершен, ти ме накара да изчакам отвън, защото възнамеряваше да нарушиш закона. Аз не искам да нарушавам никакви закони, Симон. Искам просто да си върша работата. Затова, ако не ми кажеш какво става… — гласът ѝ потрепери. „Определено е изморена“, помисли си Симон — … ще се наложи да се обърна към друг висшестоящ и да му докладвам какво се случва.
— Недей, Кари — поклати глава Симон.
— И защо?
— Защото — той улови погледа ѝ и го прикова — Къртицата все още действа. Дай ми двайсет и четири часа. Много те моля.
Симон не изчака отговора ѝ. Нямаше да промени нищо. Мина покрай нея и тръгна към колата. Усещаше погледа ѝ в гърба си.
На спускане по склоновете от възвишението Холменколен той си припомни саундтрака, фон на краткия му телефонен разговор със Сони. Ритмично думкане. Преиграни викове. Тънките стени в бардака „Бисмарк“. Как по звуците още тогава не се досети къде се намира Лофтхюс?
Младежът зад рецепцията разглеждаше личната карта на Симон. Бяха минали толкова много години и въпреки това нищо в „Бисмарк“ не се беше променило. Само дето тогава на рецепцията стоеше друг младеж. Е, все едно.