— Аха.
— Какво правеше матракът на…
— Скрих се под него — отвърна той, без да откъсва очи от нея. — Когато опасността премина, се измъкнах и просто го хвърлих на пода. Я гледай ти.
Той вдигна ръката, с която досега притискаше дясната си страна, и посегна към ухото ѝ. Тя мълчеше. Остави го да докосне обицата. Полъх раздвижи завесите. Марта ги бе намерила в сандъка и ги беше закачила. Лунен лъч се вмъкна и озари ръката и лицето му. Марта се вцепени.
— Не е толкова страшно, колкото изглежда — успокои я той.
— Раната на челото наистина не е, но ти кървиш от другаде. Откъде?
Той разтвори сакото и ѝ показа. Отдясно ризата му беше пропита с кръв.
— Как се случи?
— Простреляха ме. Куршумът ме улучи от най-външната страна и излезе отзад. Раната е безобидна, ще покърви, ще покърви и ще мине…
— Шшшт, тихо. — Марта изрита завивката — беше само по бельо — хвана го за ръка и го поведе към банята.
Усещаше, че той я гледа, докато рови из аптечката, но не се смути. Намери антисептичен разтвор за рани с дата на производство отпреди дванайсет години, две рула марлен бинт, едно руло ластичен бинт, памук и ножичка. Помоли го да се съблече гол до кръста.
— Както виждаш, просто съм се отървал от тлъстинки в ханша — усмихна се той.
Марта беше виждала и по-тежки случаи. Беше виждала и по-леки. Проми раните и с памук запуши входящата и изходящата дупка на куршума. Омота ластичния бинт около тялото му. После свали носната кърпа, залепнала върху засъхналата кръв на челото. От цепнатината мигом започна да се процежда нова кръв.
— Майка ти има ли шивашки комплект тук някъде?
— Няма нужда да…
— Шшшт, не говори.
За четири минути тя го закърпи с четири шева.
— Видях куфарчето в коридора — подхвърли той, докато Марта бинтоваше главата му.
— Тези пари не са мои. А и от общината ни отпуснаха достатъчно средства за ремонт. Благодаря ти, но няма да ги взема. — Тя закрепи свободния край на бинта с лейкопласт и погали Сони по бузата. — Така, сега би трябвало…
Той я целуна. По устата. Пусна ръката ѝ.
— Обичам те.
И пак я целуна.
— Не ти вярвам — каза тя.
— Не вярваш, че те обичам?
— Не вярвам, че си се целувал с други момичета. Целуваш се трагично.
Смехът му накара очите ѝ да заблестят.
— Направих голяма пауза. Как се правеше?
— Не се престаравай. Просто се остави на случващото се. Целувай мързеливо.
— Мързеливо?
— Да. Като сънена, отпусната анаконда. Ето така.
Тя хвана внимателно главата му с длани и доближи устни до неговите. Порази я колко естествено ѝ се струва всичко това. Приличаха на две деца, увлечени във вълнуваща, но невинна игра. Той ѝ имаше доверие. Тя на него — също.
— Разбираш ли? — прошепна Марта. — Повече устни, по-малко език.
— Повече съединител, по-малко газ?
— Именно — изкикоти се тя. — Да се прехвърлим ли в леглото?
— Какво ще се случи там?
— Ще видим. Как е раната? Ще издържи ли?
— Кое да издържи?
— Не се прави на глупав.
Той я целуна пак.
— Сигурна ли си? — прошепна.
— Не. Ако се забавим, прекал…
— Да вървим в леглото.
Ровер се надигна и със стон разкърши гръб. В увлечението си не беше усетил как се е схванало тялото му. Същото ставаше и когато се любеха с Яне, която от време на време се отбиваше уж да го види какво прави. Беше се опитал да ѝ обясни, че между оправянето на мотоциклети и оправянето на жени има доста прилики. Забравяш как текат часовете, извършваш еднотипни действия и прекарваш дълго време в една и съща поза, без да усещаш болка в мускулите. Но след като свършиш, идва мигът на разплатата. Сравнението допадна на Яне. Е, тя беше малко по-така, не като повечето жени.
Ровер си избърса ръцете. Приключи начинанието. Монтирал бе нов ауспух на мотора „Харли Дейвидсън“. Постави черешката на тортата. Чувстваше се като майстор реставратор на пиана, който акордира старо пиано, „съживено“ след усилена работа. Смяната на ауспуха и катализатора понякога вдига мощността на мотора с двайсет конски сили, но това е едно на ръка. Всички знаеха, че при ауспуха най-големият майсторлък се крие в звука. Да докараш приятно бръмчащия, сочен бас. Ровер не беше чувал другаде такъв звук. Нищо не му пречеше, естествено, още сега да завърти ключа в контактния патрон и да се вслуша в музиката на двигателя, за да получи потвърждение на вече известното му. Или да остави това удоволствие за утре сутринта. Яне си имаше любима фраза: човек не бива да отлага приятните неща, защото никой няма гаранция, че и утре ще е жив. Сигурно заради този начин на мислене Яне бе станала такава, каквато е.