Ровер избърса в гюдерията маслото от пръстите си и влезе в задната стаичка да си измие ръцете. Погледна се в огледалото. Ивици черна маскировъчна боя и златен зъб. Сега, след като приключи с работата, усети как се обаждат другите му потребности: от храна, вода, почивка. Ето това беше най-хубавата част. Но след изпълнения проект се появяваше и странна празнота. Едно „Е, и?“. „Какъв е смисълът на всичко това?“ Отпъди тези мисли. Гледаше как топлата вода струи от крана. Подскочи. Спря чешмата. Звукът дойде от гаража. Яне? Сега?
— Обичам те — каза Марта.
По едно време той спря — и двамата бяха задъхани, плувнали в пот, зачервени, — избърса потта между гърдите ѝ с чаршафа, който беше смъкнала от матрака, и я предупреди, че има риск да дойдат да го търсят тук, опасно е. Тя отговори, че след като веднъж вземе решение, не се плаши лесно. И че — ако толкова се налага да разговарят в момента — го обича.
— Обичам те.
И продължиха.
— Едно е да спреш да ме снабдяваш с оръжие. — Мъжът свали тънката си ръкавица. Ровер не беше виждал по-голяма ръка. — Съвсем друго: да снабдяваш врага ми. Нали?
Ровер не се опита да се отскубне. Държаха го двама мъже, а трети, застанал до исполина, бе насочил пистолет към челото му. Пистолетът му беше познат, защото лично го бе преправил.
— Да дадеш на младежа узи е горе-долу все едно да ми изпратиш визитка с молба да се пръждосам по дяволите. Това ли искаше? Да ме пратиш по дяволите?
Ровер се сещаше за подходящ отговор: съдейки по известното ми за теб, ти сигурно идваш точно оттам, от ада.
Но си замълча. Щеше му се да поживее още малко. Още няколко секунди.
Прикова поглед в мотоциклета зад Близнака.
Яне беше права. Трябваше да го запали. Да затвори очи и да се заслуша. Трябваше да си позволява повече удоволствия. Ясно е като бял ден, ясно до баналност, и въпреки това е толкова непонятно, че едва когато застане на прага, човек си дава сметка колко банално е всъщност: имаме гаранция само за едно и то е, че ще умрем.
Мъжете оставиха ръкавиците си върху работния плот и те увиснаха като употребени презервативи.
— Да видим… — Близнака започна да оглежда инструментите, окачени по стените. Посочи един и занарежда тихо: — Онче, бонче…
Трийсет и осма глава
Навън вече се разсъмваше.
Марта лежеше сгушена до Сони с крака, вплетени в неговите. Чу как равномерният ритъм на дишането му се промени. Но очите му си останаха затворени. Погали го по корема и забеляза лека усмивка на устните му.
— Добро утро, любовнико — прошепна тя.
Той се усмихна широко и понечи да се обърне към нея, но лицето му се сгърчи в гримаса.
— Боли ли те?
— Само малко — простена той.
— Не е кървяло повече, през нощта проверих няколко пъти.
— Какво? Позволяваш си волности, докато спя? — целуна я по челото.
— Според мен снощи и вие си позволихте немалко волности, господин Лофтхюс.
— Не забравяй, че на мен ми беше за пръв път. Не знам кое се смята за волност и кое — не.
— Лъжеш много чаровно.
Той се засмя.
— Мислих — подхвана Марта.
— И?
— Да тръгваме. Още сега, веднага.
Сони не отговори, но тя усети как той несъзнателно се вцепени. Сълзите ѝ рукнаха внезапно и неудържимо като река, отприщила се от скъсан бент. Сони я прегърна.
Държа я в обятията си, докато плачът ѝ се уталожи.
— Какво им каза? — попита.
— Че Андерш и аз просто не издържаме да чакаме до лятото — подсмръкна тя. — И искаме да се разделим още сега. Или поне аз искам. И си тръгнах. Излязох на улицата и изтичах до шосето. Спрях си такси. Видях го да бяга, следван по петите от проклетата си майка. — Марта се разсмя гръмко, после пак се разплака. — Извинявай — изхлипа. — Толкова съм… толкова съм тъпа! Божичко. Какво всъщност правя тук?
— Обичаш ме — отвърна той тихо в косите ѝ. — Това правиш.
— Именно! Що за жена обича човек, който е убивал, който прави всичко възможно да го убият и който рано или късно ще си го получи! Знаеш ли как те наричат в интернет? Будата с меча. Публикуваха интервюта с бивши затворници, изкарват те едва ли не светец. Но, знаеш ли… — тя си избърса сълзите — според мен ти си точно толкова простосмъртен, колкото и всички други, които съм виждала да идват и да си отиват от „Ила“.
— Ще заминем.
— Ако ще заминаваме, трябва да тръгнем веднага.
— Останаха още двама, Марта.