Тя поклати глава, сълзите пак рукнаха и тя заби безсилно юмрук в гърдите му.
— Няма време, не разбираш ли? Търсят те. Всички!
— Остават само двама. Онзи, който е пожелал смъртта на баща ми и го е натопил за предател. И самият предател, Къртицата. После заминаваме.
— Само двама? Ще убиеш още само двама души и после ще избягаш? Толкова ли ти е лесно да го направиш?
— Не, Марта. Не ми е лесно. С нито един не ми беше лесно. И не е вярно каквото разправят: с всеки следващ ставало по-лесно. Но съм длъжен. Не мога да постъпя по друг начин.
— Наистина ли вярваш, че ще се измъкнеш жив от тази история?
— Не.
— Не?
— Не.
— Не! Но, за бога, защо тогава говориш как…
— Защото човек може да гради планове единствено за сценарий, в който оцелява.
Тя се умълча.
Погали я по челото, по бузата, по шията. И започна да говори. Тихо и бавно, сякаш държеше да е сигурен, че всяка използвана от него дума е най-точната.
Тя слушаше. Той ѝ разказа за детството си. За баща си. За смъртта му и за всичко, случило се впоследствие.
Тя слушаше и разбираше. Слушаше и не схващаше.
Той приключи. Между завесите се бе промушил слънчев лъч.
— Чуваш ли се какви ги приказваш — прошепна тя. — Даваш ли си сметка, че това е лудост?
— Да. Но е единственото, което мога да направя.
— Единственото, което можеш да направиш, е да избиеш цял куп хора?
Той си пое дъх.
— От всичко най-много исках да стана като татко. Когато прочетох предсмъртното му писмо, той изчезна. В този миг изчезнах и аз. После обаче — в затвора — чух истинската история — как е пожертвал живота си заради мен и майка ми — и възкръснах.
— Възкръснал си… за да правиш… това?
— Ще ми се да имаше друг начин.
— Но защо, защо го правиш? За да се покажеш като достоен син на баща си? Един вид синът… — тя стисна очи, изцеди последните сълзи и си обеща да бъдат наистина последни — … осъществява недовършеното от баща си?
— Татко е направил каквото е трябвало. И аз ще направя каквото трябва. Пожертвал е доброто си име заради нас. Като приключа с моята мисия, това ще бъде окончателният край. Обещавам. Всичко ще се нареди.
Тя го изгледа продължително.
— Трябва да помисля — отсече накрая. — Ти поспи.
Той заспа, а тя лежеше будна. Унесе се чак когато навън запяха птички. Вече знаеше със сигурност.
Че е луда.
Че е полудяла от мига, в който го видя.
Но че е луда колкото него, Марта разбра чак след като влезе в дома му, намери върху кухненския плот обиците на Агнете Ивершен и си ги сложи.
Марта се събуди от детска глъчка. На улицата играеха деца. Весели възгласи. Топуркане на бързи крачета. Замисли се за невинността, която върви ръка за ръка с невежеството. Проникновението никога не избистря картината, само я усложнява. Той спеше толкова тихо до нея, че за миг тя се запита да не би да е мъртъв. Погали го по бузата. Той промърмори нещо, но не се събуди. Как е възможно преследван човек да спи толкова спокойно? Нали има израз „спи съня на праведника“. Така спеше сега Сони.
Тя се изхлузи от леглото, облече се и слезе в кухнята. Намери хляб, малко сок и кафе, но нищо друго. Сети се, че в мазето беше седяла върху фризер. Дали вътре не е останала замразена пица или нещо подобно? Марта се спусна по стълбите в мазето. Дръпна дръжката на фризера. Беше заключен. Огледа се. Погледът ѝ падна върху гвоздей на стената с окачен на него ключ с нечетлив етикет. Свали ключа и го пъхна в катинара. Завъртя го. Воала. Вдигна капана, наведе се напред, студ облъхна гърдите и врата ѝ, тя изпищя истерично и пак пусна капака. Обърна се и се свлече с гръб, притиснат към фризера.
Приклекнала, дишаше панически през носа. Опита се да прогони гледката на трупа, който се взираше в нея с отворена, побеляла уста и ледени кристалчета по миглите. От бързото сърцебиене ѝ се виеше свят. Заслуша се в ударите. И в гласовете.
Бяха два.
Единият крещеше в ухото ѝ, че е луда, че той е луд, убиец, а тя трябва незабавно да хукне нагоре по стълбите и да избяга!
Този труп не е нищо повече от нагледно доказателство за факт, който ти вече знаеш и си приела — уверяваше я другият. Да, убивал е хора. Хора, които го заслужават.
Крещящият глас ѝ заповядваше веднага да се изправи. Заглушаваше другия глас, докато той се опитваше да ѝ обясни, че това е просто паника, а тази паника рано или късно щеше да я обземе. Днес тя бе направила избор, нали?
Не.
Сега си даваше сметка. Дилемата дали да скочи след заека в дупката, дали да прекрачи в неговия свят, или да си остане тук, в нормалния, се решаваше точно сега. Това беше последната възможност за отстъпление. Следващите секунди бяха най-важните в живота ѝ.