Марта остави торбата с хранителни продукти върху кухненския плот. Избърса потното си чело. Магазинът се оказа по-далече, отколкото очакваше, и на връщане подтичваше. Изми кошничката с ягоди, избра двете най-големи и най-червени и взе букета лютичета, които бе набрала покрай улицата. Усети познатото сладостно пробождане при мисълта за парещата му кожа под завивката. Наркоманът, който се бе превърнал в нейната дрога. Марта се зариби още след първата доза. Беше безвъзвратно пристрастена и го обожаваше!
Още докато изкачваше стълбите и видя отворената врата на спалнята, усети, че нещо не е наред. Беше прекалено тихо.
Завари леглото празно. Лампата лежеше строшена на пода. Дрехите му ги нямаше. Под парчетата от счупената лампа видя черната тетрадка, която бе намерила под дъсчената скара на матрака.
Извика името му, макар да не очакваше да получи отговор. На връщане от магазина завари портата отворена, а беше сигурна, че на излизане я затвори. Дошли са и са го отвели, както я беше предупредил. Очевидно бе оказал съпротива, но без полза. Как можа да го зареже заспал, защо не го опази, защо не…
Обърна се и видя лист върху възглавницата. Беше пожълтял и приличаше на откъснат от бележник. Думите навярно бяха написани с оставената до листа стара химикалка. Мигом ѝ хрумна, че това сигурно е химикалката на баща му. Още преди да е прочела текста, Марта си помисли: историята се повтаря. После прочете написаното, пусна цветята, запуши уста с ръка — несъзнателно движение, за да скрие грозната гримаса, при която устата се сгърчва и в очите избиват сълзи.
Скъпа Марта. Прости ми, но сега изчезвам. Ще те обичам вечно.
Трийсет и девета глава
Маркус седеше на леглото в жълтата къща.
Само двайсет минути след като Синът излезе бързешком от къщата, хубавата дама изхвърча оттам като хала. Маркус изчака десет минути и се досети, че те няма да се върнат.
Пресече улицата. Намери ключа на обичайното му място.
Леглото беше застлано, парчетата от счупената лампа — изхвърлени в кошчето. Под тях Маркус откри смачкания на топка лист.
Думите бяха изписани с красив, почти женствен почерк:
Скъпа Марта.
Веднъж татко ми разказа как пред очите му се удавил човек. Баща ми обикалял с патрулка, било посред нощ и някакво момче се обадило от пристанището. Баща му бил паднал във водата, докато акостирали на брега. Не можел да плува и се вкопчил в страничния борд на лодката, но момчето не успяло да го издърпа. Когато баща ми пристигнал на мястото, мъжът вече се бил предал. Няколко минути по-рано се бил пуснал и потънал. Татко повикал водолази, докато слушал жалните ридания на детето. Внезапно обаче удавникът се появил на повърхността — бледо лице, което си поело въздух. Синът надал радостен вик. Бащата пак потънал. Татко скочил във водата, но било прекалено тъмно. Гмурнал се и когато пак изплувал на повърхността, се вгледал право във все още сияещото от радост лице на момчето, което си мислело, че вече всичко е наред. Нали баща му си е поел въздух и полицията е тук. Татко ми разказа как пред очите му някой сякаш изтръгнал сърцето на момчето, когато малкият осъзнал как Господ просто си е поиграл с него, преструвайки се, че възнамерява да му върне онова, което му е отнел. Ако има Бог, той е жесток, каза ми тогава татко. Сега май разбирам какво е имал предвид. Защото най-сетне намерих дневника на моя баща. Навярно е искал да узнаем. Навярно и той е бил жесток. Защо иначе ще си водиш дневник и ще го скриеш на толкова леснодостъпно място — под матрака?
Животът е пред теб, Марта. Вярвам, че ще го превърнеш в нещо хубаво. Аз не успях.
Прости ми, но сега изчезвам.
Маркус погледна масата. Там се намираше тетрадката, от която беше чел Синът.
Черна кожена подвързия, пожълтели страници. Взе я и я разлисти.
Да, представляваше дневник, но нямаше записки за всеки ден. На места между отделните дати минаваха месеци. Другаде под посочената дата се мъдреха само две-три изречения. Например: „Неразделната тройка е напът да се разцепи; нещо се е появило помежду ни.“ Седмица по-късно: Хелене е бременна и са купили цяла къща. Трудно се живеело с една полицейска заплата. Жалко, че и неговите, и нейните родители били бедни и не можели да им помагат. Малко по-нататък авторът на дневника пишеше колко се радва, задето Сони е започнал да тренира борба. На една от следващите страници: банката вдигнала лихвата и не можели да обслужват кредита; той трябвало да направи нещо, преди да ги изхвърлят на улицата. Да измисли решение. Бил обещал на Хелене всичко да се оправи. За щастие поне момчето не давало вид да забелязва колко са разтревожени.