8 октомври
Тихо е. Заредих си пистолета. Чувството, че съвсем скоро ми предстои да отнема човешки живот, е странно. Питам се какво ме доведе дотук. Дългът да се погрижа за семейството си? Желанието да се погрижа за себе си? Или изкушението да постигна нещо, непостижимо за родителите ми; статус, живот, който се предлага върху тепсия на незаслужили го идиоти? Предприемчивост и дързост ли е това, или слабохарактерност и отстъпчивост? Лош човек ли съм? Зададох си въпроса: ако моят син бе попаднал в същото положение, бих ли искал и той да постъпи като мен? И тогава, разбира се, всичко стана съвсем просто.
Скоро потеглям към Маридален и ще видим дали ще се върна променен. Убиец.
Може би е странно, но понякога — навярно просто така сме устроени — се моля някой да открие този дневник.
И тук откровенията свършваха. Маркус прелисти празните страници. Последните два листа бяха откъснати. Остави дневника върху масата и бавно се спусна по стълбите, докато майка му продължаваше да крещи името му.
Четирийсета глава
Бети влезе в претъпканата аптека. На автомата за поредни номера натисна бутон „Рецепти“, взе си листчето и откри свободен стол до стената. Клиентите се взираха в празното пространство или цъкаха на телефоните си въпреки забранителната табела. Бети бе успяла да убеди личния си лекар да ѝ изпише по-силни приспивателни.
— Това са бензодиазепини, те са тежка артилерия и се приемат само временно — беше предупредил лекарят, повтаряйки вече известното ѝ: при продължителен прием се формира порочен кръг, развива се зависимост и освен това — да сме наясно — този тип медикаменти не лекуват първопричината за проблема.
Според уверенията на Бети обаче първопричината за проблемите ѝ било именно безсънието. А то се бе влошило, след като си беше дала сметка, че се е намирала сама в една стая с най-издирвания убиец в страната. Мъж, застрелял жена в дома ѝ в Холменколен. А днес във вестника писаха, че е заподозрян и за убийството на съпругата на известен корабен магнат. На случаен принцип влязъл в къща в околностите на Драмен и отрязал главата на жената. През последните дни Бети ходеше като зомби — полубудна, полузаспала, халюцинираща. Виждаше лицето му навсякъде, не само във вестниците и по телевизията, а и на рекламни плакати, в трамвая, в отраженията на магазинните витрини. Той беше пощальонът, съседът, домоуправителят.
А сега го видя и тук, в аптеката.
Стоеше до гишето с глава, увита в бял тюрбан — или навярно превръзка. Беше поставил няколко спринцовки и игли върху гишето и плати в брой. Размазаните снимки и така наречените фотороботи, публикувани във вестниците, даваха доста смътна представа за външността му, но Бети забеляза, че жената на съседния стол прошепна нещо на човека до нея и скришом посочи мъжа с тюрбана. Навярно и тя го бе разпознала. Клиентът се обърна и тръгна към изхода, леко приведен на една страна. Бети разбра, че пак се е излъгала.
Пепелявосивото, затворено каменно лице изобщо не приличаше на онова, което бе видяла в хотелския апартамент.
Кари седеше наведена над волана, за да следи уличните номера, докато колата ѝ бавно се плъзгаше покрай големите къщи. Взе решението след безсънна нощ. Заради нейните тревоги Сам също не мигна и я посъветва да не се впряга толкова заради работа, на която не възнамерява да се задържа: напълно уместен съвет, но Кари обичаше реда. А недостатъчно прилежно отношение би лепнало в биографията ѝ клеймо, клеймо, способно да ѝ попречи, да ѝ затвори врати. Затова реши да направи лично посещение.
Кари спря. Номерът съвпадаше.
Поколеба се дали да влезе с колата през отворената порта и да спре пред къщата, но предпочете да паркира на улицата. Изкачи се пеша по стръмната асфалтирана алея. В градината съскаше воден разпръсквач. Иначе цареше пълна тишина.
Кари позвъни на входната врата. Отвътре се разнесе ожесточен кучешки лай. Тя почака. Никой не отвори. Обърна се и тъкмо да се спусне по стълбите, той изникна пред нея. Слънцето блестеше в правоъгълните стъкла на очилата му. Явно беше дошъл някъде отзад и се бе придвижил бързо и безшумно.
— Добър ден. По какъв въпрос?
Държеше ръцете си на гърба.
— Аз съм полицай Кари Адел. Бих искала да поговоря с вас за нещо.
— За какво точно?
Той пъхна ръце в колана на гърба си, сякаш за да повдигне бежовите си памучни панталони и да издърпа навън ризата — все пак беше топъл летен ден. Или за да затъкне в колана си пистолет и да го покрие с ризата, та да не се вижда.