— И какво точно означава това?
— Просто прагът за използване на оръжие, за да спрем този убиец, е нисък. Имай предвид, че той вече нанесе телесна повреда на един обществен служител.
Кари усети как порив на вятъра довя ситен душ от водни капки.
— Добре — кимна.
— Ще поговоря с шефа на КРИПОС — продължи Пар. — Струва ми се добра идея ти и Осмюн Бьорнста да работите в екип по случая. Според мен имате еднакво виждане за ситуацията.
Симон се взираше в огледалото. Годините минаха. Минаваха и часовете. Той не беше мъжът отпреди петнайсет години. Не беше и мъжът отпреди седемдесет и два часа. Навремето се мислеше за всесилен. Преди години се мислеше за отрепка. И постепенно стигна до прозрението, че не е нито едното, нито другото, а е човек от плът и кръв и носи у себе си възможността да постъпи правилно или да се поддаде на повика на низките инстинкти. Но това означаваше ли, че той — или който и да било друг човек — притежава воля? Нима всички ние, ако ни поставят пред същото уравнение, същите шансове, същите перспективи за успех, пред които сме се намирали някога, няма да направим същия избор като тогава? Някои твърдят, че човек променял мирогледа си. Ако, да речем, в живота ти се появи жена, има вероятност да помъдрееш и да преосмисляш кое е важно и кое — не. Всъщност просто за теб важните неща вече ще бъдат други, на практика са се променили само числата в уравнението, но ти смяташ по абсолютно същия начин. Ако можеш да върнеш времето, пак ще избереш каквото си избрал преди. А този избор се определя от баланса на химичните вещества в мозъка, от наличната информация, от инстинкта за самосъхранение, от сексуалния нагон, от страха от смъртта, от усвоения морал и от стадния инстинкт. Наказваме определени хора не защото са зли, а защото правят избор, неблагоприятен за стадото. Моралът не е нещо пратено свише или вечно — просто правила, функционални за благоденствието на общността. Които не са в състояние да спазват тези правила, този определен модел на поведение, никога няма да бъдат способни да се придържат към установени норми. Тези индивиди не разполагат с воля. Тя е илюзия. Като всички нас закононарушителите просто са подвластни на дълбоко заложените у тях импулси. И се налага да бъдат отстранени, за да не се размножават и да не отравят стадото с гибелните си поведенчески гени.
„Тази вечер виждам в огледалото робот — мислеше си Симон Кефас. — Сложно устроен, многопластов и съдържащ в себе си много възможности. Но въпреки това робот.“
Кого наказва този младеж? Какво иска? Да спаси един свят, който отказва да бъде спасен? Да изкорени онова, от което не желаем да си признаем, че се нуждаем? Защото кой би понесъл да живее в свят без престъпност, без глупавите брожения на идиотите, без ирационалните, които се оказват двигатели на промените. Без надежда за по-добър — или по-лош — свят. У нас говори една постоянна, проклета неудовлетвореност, едно проклето, нестихващо безпокойство, от което не ни свърта на едно място; потребността на акулата непрекъснато да се мести, за да се сдобива с кислород. „Така ни е добре. Нека останем тук. И повече да не мърдаме.“ Това просто не се случва.
Симон чу стъпки. Провери дали предпазителят на пистолета е свален.
Ключът се превъртя в ключалката.
Бързи стъпки. Внушаваха, че няма време за губене. Той броеше секундите, без да изпуска образа си в огледалото над мивката в банята. Младежът навярно вече бе видял, че всичко в стаята е, както го е оставил, и автоматично се бе поотпуснал, бе свалил гарда. Дори да влезеше в банята, щеше да е оставил оръжието си. Симон продължи да брои.
На „двайсет“ отвори вратата и излезе с насочен напред пистолет.
Младежът седеше на леглото.
Главата му беше превързана. На пода пред него лежеше с вдигнат капак куфарчето от гардероба. Беше пълно с пликчета с бял прах. Нямаше нужда Симон да пита какво съдържат. Младежът беше пробил едно от пликчетата. В лявата си ръка държеше чаена лъжичка с прах, в дясната — щракната запалка. На леглото се въргаляха десетина спринцовки и игли.
— Кой ще уцели пръв? — пошегува се той.
Четирийсет и първа глава
Симон седна на стола отсреща. Сони задържа запалката под лъжичката.
— Как ме намери?
— С помощта на телефона — отвърна Симон, без да откъсва поглед от пламъка. — И на звуците, които се чуваха зад теб. Проститутки на работа. Нали знаеш кой съм?
— Симон Кефас. Познавам те от снимките.
Сместа се разтопи. На повърхността се образуваха мехурчета.
— Няма да се съпротивлявам — продължи младежът. — И без това мислех по-късно днес да се предам.