— И как така? Да не би кръстоносният ти поход да е приключил?
— Няма никакъв кръстоносен поход. — Сони внимателно остави лъжичката настрана. За да се охлади втечненият хероин, знаеше Симон. — Има само сляпо вярващи. Вярваме на онова, което са ни учили като деца. Но един ден и ние разбираме, че светът не функционира така. Че сме боклук. Всички сме боклуци.
Симон постави пистолета върху дланта си и го огледа.
— Няма да те водя в полицията, Сони, а при Близнака. Теб, дрогата и парите, които си откраднал от него.
Младежът вдигна поглед към Симон, докато разкъсваше найлоновата опаковка на една спринцовка.
— Добре. Все тая. Той ще ме убие, нали?
— Да.
— Почистване на боклука. Почакай само да се боцна.
Той пусна топче памук в лъжичката, заби в него иглата на спринцовката и изтегли буталото.
— Не познавам материала, не знам дали не е бъкан с гадости — уточни уж за да обясни защо използва памук и погледна Симон, за да разбере дали е доловил подтекста.
— Това е стоката от наркодепото на Кале Фарисен, нали? Държал си я толкова време, без да се изкушиш да я пробваш?
Сони се изсмя дрезгаво.
— Лошо се изразих — махна Симон. — Зачеркни „да се изкушиш“. Така или иначе, успял си да устоиш. Как?
Младежът вдигна рамене.
— Знам някои неща за зависимостите — продължи Симон. — Списъкът с неща, способни да ни мотивират да се откажем, не е дълъг. Срещнали сме или Христос, или жена, или родното си дете, или умирачката. В моя случай беше жена. А в твоя?
Сони мълчеше.
— Баща ти?
Младежът гледаше изпитателно Симон, все едно беше забелязал нещо.
Симон поклати глава.
— Толкова си приличате. На живо личи още по-ясно, отколкото на снимка.
— Винаги са ми казвали, че с татко изобщо не си приличаме.
— Не с баща ти. С майка ти. Имаш нейните очи. Обикновено ставаше много рано сутрин, преди нас, закусваше и хукваше на работа. Случваше се да стана рано само за да я гледам как седи, разрошена, без грим и изморена, но с тези приказно красиви очи.
Младежът застина.
Симон обръщаше пистолета ту насам, ту натам, сякаш търсеше нещо.
— Бяхме четирима съквартиранти от бедни семейства и деляхме общ апартамент в Осло. Така ни излизаше по-евтино. Три момчета — учехме в Полицейската школа — плюс майка ти. Тримата се наричахме Неразделната тройка и бяхме първи приятели. Баща ти, аз и Понтиус Пар. Майка ти прочела нашата обява във вестника, че си търсим съквартирант, и се настани в свободната стая. Според мен и тримата се влюбихме в нея от пръв поглед. — Симон се усмихна. — Дебнехме се взаимно и тайно я ухажвахме. И тримата бяхме готини и навярно тя се е чудела кого да избере.
— Не го знаех — обади се Сони. — Но знам, че е сгрешила в избора си.
— Да — потвърди Симон. — Избра мен.
Той вдигна очи от пистолета. Срещна погледа на младежа.
— Майка ти беше любовта на живота ми, Сони. Когато скъса с мен и тръгна с баща ти, щях да умра. Особено след като малко по-късно се оказа, че е бременна. Двамата се изнесоха от общата квартира, купиха си къща в Берг. Тя бременна, той студент, с две думи голи като пушки. Но по онези години лихвите бяха ниски, банките лесно отпускаха кредити.
Сони не беше мигнал нито веднъж. Симон се прокашля.
— Горе-долу по това време се запалих по хазарта. Вече дължах пари, но въпреки това започнах да залагам на коне. И то големи суми. Имаше нещо освобождаващо да стоя на ръба на пропастта, да знам, че каквото и да се случи, ще ме откъсне от мястото, където се намирам. Дали ще ме вдигне, или ще ме закопае, ми беше все едно. По онова време отношенията ни с баща ти бяха охладнели. Навярно силите ми не са стигнали да понеса щастието му. Двамата с Понтиус сформираха тандем, тройката се разпадна. Когато той ме попита съгласен ли съм да ти стана кръстник, си измислих оправдание, но на самото кръщене се промъкнах незабелязано в църквата и се притаих най-отзад. Единствен ти от всички бебета не плака. Спокойно и усмихнато гледаше неопитния, леко притеснен свещеник, сякаш ти го кръщаваше, а не той — теб. После излязох и заложих тринайсет хиляди крони на кон на име Сони.
— И?
— Дължиш ми тринайсет бона.
Младежът се усмихна.
— Защо ми разказваш всичко това?
— Защото понякога се питам дали е било възможно обстоятелствата да се стекат по друг начин. Да взема друго решение. Дали е било възможно Аб да вземе друго решение. Ти да вземеш друго решение. Според Айнщайн лудостта е да повтаряш едно и също действие и да очакваш да получиш различен резултат. Ами ако Айнщайн греши, Сони? Възможно ли е да има нещо друго, някакво божествено вдъхновение, което въпреки всичко да е способно да ни подтиква следващия път да правим различен избор?