Младежът постави турникет около ръката си над лакътя.
— Говориш като вярващ, Симон Кефас.
— Не знам, просто питам. Знам обаче, че баща ти правеше всичко с добри намерения, независимо колко сурово го съдиш. Искаше да създаде по-добър живот не само за себе си, а и за трима ви. И именно тази любов го погуби. Сега ти съдиш толкова сурово и себе си, защото се смяташ за негово копие. Но ти не си баща си. Да, той допусна морална грешка, но това не означава, че и ти трябва да допуснеш такава. Отговорност на синовете не е да бъдат като бащите си, а да станат по-добри от тях.
Сони захапа единия край на турникета.
— Сигурно, но какво значение има това сега? — изломоти той, дръпна главата си назад, гуменият ремък се опъна и вените изпъкнаха.
Държеше готовата инжекция хлабаво, с палец върху буталото, а спринцовката леко опираше о вътрешната страна на средния му пръст. „Като китайски състезател по пинг-понг“, помисли си Симон. Младежът държеше спринцовката в дясната си ръка, въпреки че беше левичар. Симон знаеше, че неволята учи наркоманите да се боцкат и с двете ръце.
— Има значение, защото е твой ред да избираш, Сони. Ще забиеш ли иглата, или ще ми помогнеш да хвана Близнака? И истинската къртица?
На върха на иглата проблесна капка. От улицата долиташе шум от автомобили и смях, от съседната стая — тих разговор. Град със спокоен летен пулс.
— Ще организирам среща, на която ще присъстват и Близнака, и Къртицата. Но без теб, и то жив, тази среща е невъзможна, защото ти ще си примамката.
Младежът не даваше вид да го слуша. Навел глава, се беше свил около спринцовката, готвеше се за еуфорията. Симон се приготви за предстоящото. И се изненада да чуе гласа на Сони:
— Кой е той, Къртицата?
— Ще разбереш, когато дойдеш на срещата, не по-рано. Знам какво преживяваш, Сони. Но в живота винаги се стига до момент, след който вече няма отлагане, не можеш да си позволиш още един ден да бъдеш слаб и да си обещаваш, че от утре, от утре ще започнеш да живееш по друг начин.
— Изобщо няма да започвам да живея по друг начин.
Симон прикова очи в спринцовката. И му просветна.
Това беше свръхдоза.
— Искаш да умреш, без да знаеш, така ли, Сони?
Младежът вдигна поглед от спринцовката към Симон.
— Виж докъде ме докара това, да знам, Кефас.
— Тук ли? — попита Осмюн Бьорнста и се наведе над волана. Прочете табелата над входа: „Хотел «Бисмарк»“.
— Да — потвърди Кари и разкопча обезопасителния колан.
— Сигурна ли си?
— Симон се интересуваше гостите на кои хотели в „Квадратурата“ плащат в брой. Навярно е имал нещо конкретно предвид, затова се обадих във въпросните шест хотела и им изпратих снимки на Сони Лофтхюс.
— И от „Бисмарк“ потвърдиха, че е отседнал при тях?
— Да. По думите на рецепциониста мъжът от снимката се е настанил в 216-а стая. А наш колега, както допълни служителят, вече бил посетил хотела и получил достъп до стаята. Хотелът бил сключил сделка с полицая и очаквали да спазим договорката.
— Симон Кефас?
— Да, опасявам се.
— Добре, да се хващаме на работа. — Осмюн Бьорнста вдигна уоки-токито и натисна бутона за разговор: — „Делта“, обади се.
Радиостанцията изпука:
— Тук „Делта“. Край.
— Влизайте. Стая 216.
— Прието. Влизаме. Край и приключвам.
Бьорнста остави уоки-токито.
— Какви инструкции им даде? — попита Кари и усети ризата си прекалено стегната.
— Да поставят на първо място собствената си безопасност и ако се наложи, да стрелят на месо. Къде отиваш?
— Да глътна малко чист въздух.
Кари пресече улицата. Пред нея тичаха облечени в черно спецполицаи с автомати „Хеклер и Кох“. Част от тях нахлуха в рецепцията, други се насочиха към задното стълбище и аварийния изход.
Кари мина покрай рецепцията и тръгна нагоре по стълбите. На половината път чу трясък от разбита врата и глух пукот на шокови гранати. Продължи нататък по коридора. Чу пращене по уоки-токито:
— Периметърът е претърсен и обезопасен.
Влезе през вратата.
Четирима полицаи: един в банята, трима в спалнята. Всички прозорци и врати на шкафове зееха.
Нямаше никого. Никакви оставени вещи. Гостът беше напуснал хотела.
Приклекнал, Маркус търсеше жаби в тревата. Видя Сина да излиза от жълтата къща и да се насочва към него. Следобедното слънце се бе спуснало съвсем ниско над покрива на къщата и когато мъжът спря пред Маркус, слънчевите лъчи сякаш струяха от главата му. Синът се усмихна и Маркус се зарадва, че вече не изглежда толкова нещастен, колкото сутринта.