— Е, сбогом, Маркус.
— Тръгваш ли?
— Да, тръгвам.
— Защо всички винаги си тръгват? — изплъзна му се неволно.
Синът приклекна, сложи ръка върху рамото на момчето.
— Помня баща ти, Маркус.
— Наистина ли? — попита невярващо малкият.
— Да. Каквото и да говори майка ти за него, към мен той винаги беше мил. Веднъж подгони огромен лос — беше се залутал в гората и слязъл тук в квартала.
— Наистина ли?
— Да, и то съвсем сам.
Маркус забеляза нещо странно. Зад главата на Сина, от отворения прозорец на спалнята в жълтата къща, тънките бели завеси се развяваха буйно. А не духаше вятър.
Синът се изправи, разроши ласкаво косата на Маркус и тръгна по улицата. Весело размахваше куфарче в ръка, подсвиркваше си. Нещо привлече погледа на Маркус и той пак се обърна към къщата. Завесите бяха обвити в пламъци. Чак сега забеляза, че и другите прозорци са отворени. До един.
„Лос — помисли си Маркус. — Баща ми е подгонил лос.“
От къщата се чу звук като от всмукване на въздух.
Звукът се обогати с боботещи унтертонове и мелодични обертонове и се усили, превърна се в заплашителна, триумфална музика. Зад черните прозорци жълти танцьорки подскачаха и извиваха снага, сякаш вече празнуваха настъпването на края, на съдния ден.
Симон освободи от скорост и остави колата да работи на празен ход.
По-нататък по улицата, пред къщата му, стоеше автомобил. Нов син форд „Мондео“. Със затъмнено задно стъкло. Такава кола бе забелязал и пред входа на отделението по очни болести. Не беше изключено да е случайно, но миналата година полицейското управление в Осло бе купило осем автомобила от същата марка. Със затъмнено задно стъкло, та отвън да не се вижда синият буркан, поставен зад облегалките на задните седалки.
Симон взе телефона от пасажерското място и набра някакъв номер.
Вдигнаха му преди втория сигнал.
— Какво искаш?
— Здравей, Понтиус. Дразнещо ли е, че телефонът ми непрекъснато се движи?
— Сложи край на тази глупост, Симон, и ти обещавам да се разминеш без последствия.
— Никакви?
— Никакви — ако приключиш с глупостите веднага. Имаме ли сделка?
— Винаги ти е нужна сделка, Понтиус. Ето какво ще се договорим: утре рано сутринта идваш в един ресторант.
— Охо? И какво ще ми поднесеш?
— Неколцина криминално проявени, чийто арест ще ти донесе още лаври.
— Малко повече подробности, ако обичаш.
— Няма да получиш. Но ще ти дам адрес и час, ако ми обещаеш да вземеш със себе си само един човек — колежката ми Кари Адел.
Възцари се кратко мълчание.
— Да не се опитваш да ме преметнеш, Симон?
— Някога да съм го правил? Не забравяй колко много ще спечелиш от тази сделка. Или по-скоро колко много ще изгубиш, ако оставиш тези престъпници да се измъкнат.
— Даваш ли ми дума, че няма да ми заложиш капан?
— Да. Мислиш ли, че бих допуснал Кари да пострада?
Пауза.
— Не. Не, никога не си бил такъв човек, Симон.
— Сигурно затова не станах директор на полицията.
— Много смешно. Кога и къде?
— В седем и петнайсет, на „Акер Брюге“ номер 86. Дотогава.
Симон отвори страничния прозорец и изхвърли телефона. Видя го да потъва зад градинската ограда на съседа. В далечината чуваше сирените на пожарни коли.
Включи на скорост и даде газ.
Пое на запад. Хвана отбивката към възвишението Холменколен и пое по серпентините към мястото, където винаги го обземаше чувството, че вижда всичко като на длан.
Горе хондата вече отдавна беше откарана. Криминалистите бяха приключили. Все пак това не се водеше местопрестъпление.
Или поне на мястото не бе извършено убийство.
Симон паркира с изглед към фиорда и залязващото слънце.
Със сгъстяването на мрака Осло все повече и повече заприличваше на тлееща жарава с припламващи червени и жълти въглени. Той вдигна яката на палтото си, отпусна седалката назад. Сега ще се опита да поспи. Утре го чака голям ден.
Най-големият.
Стига късметът да ги съпътства.
— Пробвай това. — Марта подаде на младежа яке.
Бе сравнително нов, беше го виждала тук само веднъж. Двайсетинагодишен. Щеше да изкара голям късмет, ако прехвърли двайсет и пет. Такива поне бяха прогнозите на другите рецепционистки в „Ила“.