— Супер, стои ти чудесно! — усмихна се Марта. — С това, може би? — Подаде му чифт почти необувани дънки.
Усети, че някой стои зад нея, и се обърна. Сигурно беше влязъл през кафенето. Навярно в продължение на няколко минути е стоял на вратата на склада за дрехи и я е гледал. Костюмът и превръзката около главата се набиваха на очи, но вниманието на Марта се насочи другаде.
Тя виждаше само изразителния му засмукващ поглед.
Онзи поглед, който не искаше. И същевременно искаше.
Ларш Гилбер се обърна в чисто новия си спален чувал. Продавачът в магазина бе изгледал скептично хилядарката, после все пак я беше взел, връчвайки на Гилбер това своеобразно чудо на човешката мисъл.
Ларш премига.
— Върнал си се — установи той. — Боже, да не си приел индуизма?
Гласът му хвърли кратко, остро ехо под свода на моста.
— Възможно е — усмихна се младежът и зъзнейки, приклекна до него. — Трябва ми място, където да пренощувам.
— Заповядай при мен. Макар че, така като те гледам, имаш пари за хотел.
— Там ще ме намерят.
— Тук място — колкото искаш, а няма охранителни камери.
— Може ли да ми услужиш с няколко вестника? Ако, разбира се, си ги прочел.
Гилбер се позасмя.
— Ще ти дам стария си чувал, използвам го за матрак. — Издърпа изпод себе си прокъсан, мръсен спален чувал. — Или… знаеш ли? Я по-добре вземи новия, а тази нощ аз ще спя в стария. В него, така да се каже, има прекалено много от мен.
— Сигурен ли си?
— Да. На стария чувал навярно му е домъчняло за мен.
— Много ти благодаря, Ларш.
В отговор Гилбер само се усмихна.
Легна си и усети приятна топлина, но тя не идваше от спалния чувал. А от самия него, отвътре.
Вратите на всички килии в Държавния затвор се заключиха едновременно за вечерта и нощта и по коридорите се разнесе звук, подобен на въздишка.
Йоханес Халден седна на леглото. Независимо какво правеше, дали седеше, лежеше, или стоеше, болките бяха еднакви. И той знаеше, че с всеки изминал ден не само няма да отшумяват, а ще стават още по-силни. Вече се появиха и външни признаци на болестта. В слабините си напипа образувание колкото топка за голф.
Арил Франк бе удържал обещанието си. Като наказание, задето беше помогнал на момчето да избяга, той беше оставил рака да разяжда Йоханес в килията му без лекарски надзор и без обезболяващи. Навярно, когато сметнеше, че Халден се е мъчил достатъчно и смъртта му ще настъпи всеки момент, Франк щеше да го изпрати в лечебницата — само за да не се налага да вписва в годишния доклад случай на затворник, издъхнал в килията.
Беше толкова тихо. Наблюдавано с камери и тихо. Преди надзирателите правеха обходи след заключването на килиите и беше много успокояващо да чуваш стъпките им. В затвора „Юлершму“ един от служителите, Ховелсму, възрастен, религиозен мъж, обикаляше пред килиите и пееше. Стари псалми с плътен баритон — най-хубавата приспивна песен за всеки затворник с дълга присъда. Дори най-изперкалите спираха да крещят, чуеха ли го да минава по коридорите. На Йоханес му се искаше Ховелсму сега да е тук. Или Ховелсму, или Сони. Е, всъщност нямаше от какво да се оплаче. Младежът му бе дал каквото искаше. Опрощение. Плюс приспивна песен.
Йоханес вдигна спринцовката срещу светлината.
Приспивна песен.
Младежът му беше обяснил, че я получил в Библия от затворническия свещеник, покойния Пер Волан — мир на изтерзаната му душа. Това бил най-чистият хероин, който можело да се намери в Осло. И му бе показал какво точно да направи, когато моментът настъпи.
Йоханес допря върха на иглата до дебелата си синя вена. Пое си треперливо дъх.
Значи, това е всичко. Това е цял един човешки живот. Живот, който можеше да протече по-различно, ако не се беше съгласил да вземе двата чувала от пристанището в Сонгкла. Интересно. Дали би се съгласил, ако го помолеха днес? Не. Но онзи Йоханес, който беше той тогава, би се съгласил. Пак и пак, колкото и пъти да го попитат. Значи, не е можело да изживее живота си по друг начин.
Натисна иглата към кожата, потръпна, когато видя как тя поддава, пуква се и поема иглата. Натисна буталото. Равномерно и спокойно. Трябваше да инжектира цялото съдържание — много важно условие.
Най-напред усети как болките изчезнаха. Като с вълшебна пръчица.
После дойде и другото.
И той разбра защо толкова я обсъждат. Еуфорията. Свободното падане. Прегръдката. Възможно ли е наистина да е толкова просто? Всичко да е било само на едно убождане разстояние? Тя да е била само на едно убождане разстояние. Защото сега тя се появи. Копринена рокля, лъскава черна коса, очи с формата на бадеми. Меки малиновочервени устни нежно шепнат трудни английски думи. Йоханес Халден затвори очи и се свлече на леглото.