— Подът — обади се Сони.
Симон погледна надолу. Червени петна върху синьо-сивите каменни плочи. Беше видял правилно. Беше улучил.
Чу далечен звук от хлопваща се врата.
— Ела.
Кървавите петна ги изведоха от кухнята. Поеха по сумрачен коридор. Симон си свали очилата. Изкачиха някакво стълбище и тръгнаха по друг коридор, завършващ с метална врата — навярно вратата бе произвела чутия преди малко звук. Въпреки това Симон отвори всички врати по коридора и надникна. Девет от десет души, които бягат от двама мъже и едно узи, биха избрали най-краткия и предсказуем изход, но Близнака беше десетият. Неизменно хладнокръвен, неизменно рационално пресметлив. Такъв тип хора оцеляват при корабокрушение. А не беше изключено и друго: просто да е затръшнал вратата, за да ги подведе.
— Ще го изпуснем! — извика Сони.
— Спокойно. — Симон отвори и последната странична врата. Вътре нямаше никого.
А и кървавите следи бяха еднозначни. Близнака се намираше зад металната врата.
— Готов ли си? — попита Симон.
Сони кимна и зае позиция с узито, насочено към вратата.
Симон прилепи гръб о стената, натисна дръжката и бутна вратата.
Видя как слънчевата светлина улучи младежа.
Прекрачи прага. Усети вятър в лицето си.
— Мамка му…
Намираше се на пуста улица, окъпана в утринно слънце. „Рюсельоквайен“ пресичаше „Мункедамсвайен“ и продължаваше нагоре към парка до Кралския дворец. Никакви автомобили, никакви хора.
И никакъв Близнак.
Четирийсет и трета глава
— Кървавите следи свършват тук. — Симон посочи асфалта.
Близнака явно беше забелязал издайническите червени петна и бе намерил начин да им попречи да капят по земята. Типове като него оцеляват при корабокрушение.
Симон се вторачи напрегнато по протежението на безлюдната „Рюсельоквайен“. Плъзна поглед покрай църквата „Свети Павел“ и малкия мост, където улицата правеше завой и се губеше от поглед. После провери двете посоки на улица „Мункедамсвайен“. Никой.
— По дя…! — Сони ядно удари узито в бедрото си.
— Ако беше тръгнал да бяга по улицата, щяхме да го видим. Сигурно се е скрил някъде.
— Къде?
— Не знам.
— Може да е имал кола наблизо.
— Възможно е. Ей! — Симон посочи земята между обувките на младежа. — Още едно кърваво петно. Да не би…
Сони поклати глава и разтвори якето си. Чистата риза, която Симон му бе дал, беше обагрена в червено от едната страна. Той изруга безгласно.
— Проклетникът е успял да разкървави раната, така ли?
Сони сви рамене.
Погледът на Симон пак зашари нагоре по улицата. Не се виждаха нито паркирани автомобили, нито отворени магазини. Само затворени порти към жилищни сгради. Накъде ли е тръгнал? „Смени гледната точка — помисли си. — Компенсирай слепотата. Пусни…“ Премести поглед.
Зениците реагираха на нещо. На ослепителното отражение на слънцето в парче движещо се стъкло. Или в метал. В месинг.
— Ела — подкани го Сони. — Пак ще го потърсим в ресторанта, може да е…
— Не — тихо се възпротиви Симон.
Месингова дръжка на врата. Втвърдени пружини пречат на вратата да се затвори бързо. Затова винаги стои отворена.
— Виждам го.
— Как така?
— Вратата на църквата е отворена, виждаш ли?
— Не. — Сони се взираше напрегнато.
— Бавно се притваря. Влязъл е в църквата. Ела.
Симон хукна. Поставяше единия си крак пред другия, оттласкваше се. Елементарно движение, движение, заучено от най-ранно детство. Тичаше ли, тичаше, малко по-бързо с всяка изминала година. После — малко по-бавно с всяка изминала година. И коленете, и дишането отказваха да съдействат както преди. През първите двайсет метра успя да бяга в крак със Сони, после младежът се откъсна напред. Натрупа поне петдесет метра преднина. Взе трите стъпала пред входа на един скок, дръпна тежката врата и хлътна зад нея.
Симон забави крачка. Чакаше звука. По детски забавното пукане. Така звучат пистолетните изстрели зад стени. Не се чу нищо.
Симон изкачи стъпалата. Отвори тежката врата и влезе.
Миризмата. Тишината. Тежестта на вярата на толкова много мислещи хора. Редиците пейки пустееха, но отпред, до олтара, горяха свещи. Симон съобрази, че след половин час започва сутрешната литургия. Пламъците осветяваха треперливо погубения спасител на кръста. Той чу шепнещ, монотонно нареждащ глас и се обърна наляво.
Сони седеше в откритата ниша на изповедалнята с узито, насочено към надупчената дървена преграда. Черната завеса пред другата ниша беше дръпната и почти изцяло закриваше отвора. През една тясна пролука обаче Симон видя ръка. Кървавата локва на каменния под отдолу бавно растеше.