Близнака.
Точно над тлъстата гънка между бичия врат и огромната глава се появиха две дупки. Движенията рязко спряха.
„Нормално — помисли си Симон. — Съвсем нормално единствено дете.“
И знаеше, че исполинът е мъртъв още преди да политне напред и челото му да се удари в каменния под с мек плясък.
Симон затвори очи.
— Симон, къде…
— В гърдите — отвърна той и се задави. По консистенцията разбра, че е кръв.
— Ще повикам линейка.
Симон отвори очи. Плъзна поглед по тялото си. Тъмночервеният цвят се разстилаше върху ризата.
— Няма време. Зарежи.
— Как така! Лекарите ще…
— Чуй ме. — Младежът беше извадил мобилния си телефон, но Симон го покри с длан. — Знам едно-друго за огнестрелните рани, затова ме послушай.
Сони сложи ръка върху гърдите му.
— Няма смисъл. Бягай. Свободен си. Свърши си работата.
— Не съм.
— Бягай заради мен. — Симон стисна ръката му. Беше топла и позната, все едно неговата собствена. — Ти приключи с мисията си.
— Не се движи.
— Обещах ти днес Къртицата да е тук и тя беше. А сега е мъртва. Бягай.
— Линейката ще пристигне всеки момент.
— Не чуваш ли какво…
— Ако не говориш…
— Аз бях, Сони. — Симон се вгледа в бистрите нежни очи на младежа. — Аз бях Къртицата.
Симон чакаше шокът да разшири зениците на Сони, черното да превземе светещите зелени ириси. Но не се случи. И той разбра.
— Знаел си. — Опита се да преглътне, но пак се задави. — Знаел си, че съм бил аз. Как разбра?
Сони избърса кръвта от устата му с ръкава на ризата си.
— От Арил Франк.
— От Франк?
— След като му отрязах пръста, той се разприказва.
— Но той не знаеше кой съм. Никой не знаеше, че аз и Аб играем двойна игра, Сони. Никой.
— Франк ми каза каквото знаеше: Къртицата имала кодово име.
— Каза ти, значи?
— Да. Наричали го С-главата-напред.
— С-главата-напред, да. Този псевдоним използвах, когато се свързвах с Близнака. По онова време така ме наричаше само един човек. Ти как се сети…?
Сони извади нещо от джоба на якето си. Вдигна го пред очите на Симон. Беше снимка, опръскана със засъхнала кръв. На нея двама мъже и жена, и тримата млади и усмихнати, позираха пред маркировъчна каменна пирамидка.
— Когато бях малък, често разглеждах фотоалбума ни и попаднах на тази снимка. Попитах мама кой е мистериозният фотограф с вълнуващия псевдоним С-главата-напред. И тя ми каза, че бил Симон, третият от Неразделната тройка. Наричала го така, защото се хвърлял с главата напред там, където никой друг не смеел.
— И ти си навързал нещата…
— Франк не знаеше, че къртиците всъщност са били две. След онова, което ми разказа, всичко се подреди логично. Баща ми те е разкрил. И ти си го убил, преди да те издаде.
Симон премига, но мракът продължаваше да настъпва от периферията на зрителното му поле. И въпреки това сякаш виждаше по-ясно от всякога.
— И ти си съставил план как да ме убиеш. Затова си се свързал с мен. Така си се подсигурил, че ще те намеря. После само си чакал да дойда.
— Да — кимна Сони. — Докато не намерих дневника и не разбрах, че баща ми също е участвал в мръсната схема. Предателите са били двама.
— Тогава всичко се е сгромолясало и ти си се отказал от начинанието си. Нямало е за какво да убиваш.
Сони кимна повторно.
— Кое те накара да преосмислиш?
Сони го изгледа продължително.
— Нещо, което ти каза. Че отговорност на синовете не е да станат като бащите си, а…
— … да станат по-добри от тях. — Симон чу полицейски сирени в далечината. Усещаше дланта на Сони върху челото си. — Направи го, Сони. Стани по-добър от баща си.
— Симон?
— Да?
— Умираш. Имаш ли последно желание?
— Искам тя да получи зрението ми.
— А опрощение искаш ли?
Симон стисна здраво очи и поклати глава.
— Не мога… не го заслужавам.
— Никой от нас не го заслужава. Да грешиш те прави човек. Да прощаваш те доближава до Бог.
— Но за теб аз съм никой. Просто чужд човек, отнел любимите ти хора.
— Ти си някой. Ти си С-главата-напред, онзи, който винаги е присъствал, но не е бил на снимките. — Сони повдигна сакото на Симон и пъхна снимката във вътрешния му джоб. — Вземи я с теб по пътя. Те са твои приятели.
Симон затвори очи. „Така е добре“ — помисли си.
Думите на Синът отекнаха в празната църква: