Марта свали гюрука на кабриолета и отпусна глава на облегалката. Загледа се в чайка, застинала във въздуха между синьото небе и синия фиорд. Балансираше силите, своите собствени и външните, докато се оглеждаше за храна. Марта дишаше дълбоко и спокойно, но сърцето ѝ блъскаше. Защото корабчето тъкмо приставаше на кея. Рано сутрин малцина пътуваха от Осло до Несодтанген и затова не би трябвало да го забележи трудно сред пасажерите. Ако беше успял. Ако. Тя промърмори молитвата, която си повтаряше още откакто си бе тръгнала от „Томте и Йоре“ преди час и половина. Той не слезе от корабчето, пристигнало преди половин час, но тя си каза, че това не може и да се очаква. Но ако не дойдеше и с това… Да, какво тогава? Марта нямаше резервен план. Не искаше да има.
Ето, пътниците вече слизаха. Не бяха много — по това време повечето хора пътуват към града, не в обратната посока. Свали си слънчевите очила с рогови рамки. Видя светъл сив костюм и сърцето ѝ се разтуптя още по-силно. Но не беше той. Сърцето ѝ примря.
Появи се обаче още един сив костюм.
Вървеше малко наклонен на една страна, като кораб, в който е влязла вода и се е килнал.
Усети как сърцето ѝ набъбва в гърдите, а сълзите напират в гърлото ѝ. Той сякаш сияеше — сигурно заради полегатата сутрешна светлина, огряваща сивия му костюм.
— Благодаря — прошепна Марта. — Благодаря, благодаря.
Погледна се в огледалото за обратно виждане, избърса сълзите и понагласи забрадката. Махна. И той ѝ махна в отговор.
Докато той се изкачваше по склона, където тя беше паркирала, я порази мисъл: прекалено хубаво е, за да е истина. Вижда просто мираж, призрак, а той всъщност е мъртъв, застрелян, виси разпънат на някой морски фар. Задава се не той, а душата му.
Той се напъха с мъка в колата и си свали слънчевите очила. Беше блед. По зачервените му очи Марта разбра, че и той е плакал. Обви я с ръце и я притегли към себе си. Първоначално Марта си мислеше, че тя трепери, но после разбра, че треперенето идва от неговото тяло.
— Как…
— Добре — отвърна той, без да я пуска. — Всичко мина добре.
Седяха така, мълчаливо вкопчени един в друг като двама души със силен световъртеж, които са си единствената сигурна опора. Тя щеше да го разпита, но не сега. По-нататък щяха да имат достатъчно време.
— И сега какво? — прошепна.
— Сега. — Той внимателно я пусна и се надигна с тих стон. — Сега се почва. Голям куфар — кимна към задната седалка.
— Само най-необходимото — усмихна се тя, пъхна компактдиск в плейъра и му подаде телефона. — Първо ще карам аз. Какво казва джипиесът?
Той погледна екрана на телефона. „Му… personal…“ — запя от тонколоната глас, равен като на робот.
— Хиляда и трийсет километра — отвърна той. — Предполагаема продължителност на пътуване с автомобил: дванайсет часа и петдесет и една минути.
Епилог
От безцветното бездънно небе се сипеха снежинки и се лепяха по асфалт, тротоари, автомобили, къщи.
Кари стоеше наведена на стълбището. Докато връзваше връзките на ботите си, видя улицата обърната на обратно между краката си. Симон се бе оказал прав. Когато промениш перспективата, гледната точка, съзираш нови неща. Слепотата винаги може да бъде компенсирана по някакъв начин. Отне ѝ време да го прозре. Да прозре, че Симон Кефас е прав за толкова много неща. Не за всичко. Но за дразнещо много.
Кари се изправи.
— Хубав ден, мило — пожела ѝ младата жена на вратата и я целуна по устните.
— И на теб.
— Хубав ден и ремонт на пода май се изключват взаимно, но ще се опитам да си прекарам добре. Кога ще се прибереш?
— За вечеря, ако не изникне нещо.
— Май току-що изникна.
Кари се обърна, накъдето посочи Сам. Паркиралата до портата кола ѝ беше позната, а лицето над смъкнатия страничен прозорец — още повече.
— Какво става, Осмюн? — извика Сам.
— Извинявайте, че ви прекъсвам ремонта, но се налага да отведа гаджето ти — извика в отговор старши инспекторът. — Изникна нещо.
Кари погледна Сам, а тя я шляпна по задния джоб на дънките. Още през есента Кари бе закачила полата и сакото в гардероба и по една или друга причина повече не ги беше извадила.
— Отивай да служиш на обществото, момиче!
Докато пътуваха на изток по Е18, Кари се взираше в заснежения пейзаж. Мислеше си как първият сняг прокарва разделителна линия, скрива всичко, което е било, и променя зримия свят. След стрелбата на пристана „Акер Брюге“ и в католическата църква бе настъпил страшен хаос. Прозвучаха, естествено, критики срещу полицията, срещу превишаването на служебните права и срещу своеволните изстъпления на главен инспектор Кефас. Но въпреки това устроиха на Симон погребение, достойно за герой. Той олицетворяваше представата на народа за полицай: беше се борил срещу престъпниците в града и бе пожертвал живота си в служба на справедливостта. Какво, като във възпоминателната си реч началникът на полицията Пар спомена, че Симон не се е придържал стриктно към правилата. Или, иначе казано, към норвежкия закон. Пар имаше причини да прояви известна снизходителност, след като самият той бе тълкувал доста свободно разпоредбите в норвежкото данъчно законодателство, влагайки част от личното си имущество в анонимни фондове, регистрирани на Каймановите острови. След погребението, по норвежки обичай, се събраха да изпият по бира в памет на Симон. Кари съобщи на Пар, че разследването кой е плащал сметките за ток в къщата на Лофтхюс в крайна сметка я отвело до неговото име. Пар призна безусловно. Само добави, че не е нарушил нито един закон. Направил го, воден от благороден мотив: да притъпи угризенията си, задето след смъртта на Аб не се погрижил за Сони и майка му. Да, това му струвало известна сума, но така осигурявал на момчето, след като си излежи присъдата, къща в прилично състояние. А колкото до безследното изчезване на Будата с меча, постепенно всички се примириха. Кръстоносният му поход явно беше приключил със смъртта на Леви Тоу, по прякор Близнака.