— Нямам представа, Кари. Само това ми сподели: виждал много от себе си в теб. Искал да се поучиш от неговите грешки в полицейската му кариера.
— Но той беше наясно за намерението ми да продължа да работя извън полицията.
— Така ли?
Полегатата слънчева светлина проблесна матово в тъмночервеното вино, когато Елсе поднесе чашата към устните си, внимателно отпи и я остави на масата.
— Когато разбрал за замисъл на Аб Лофтхюс да го убие, за да заеме мястото му при Близнака, Симон се свързал с Близнака и му поставил въпроса да го елиминира; Аб ги бил разкрил и се налагало да се действа бързо. Докато обяснявал това, Симон използвал метафора. С Аб били като двама еднояйчни близнаци, сънували един и същи кошмар, а именно, как единият брат иска да отнеме живота на другия. И Симон изпреварил Аб. Убил най-добрия си приятел.
Кари преглътна. Бореше се със сълзите.
— Но се е разкаял — прошепна.
— Да, разкаял се е. И е престанал да работи за Близнака. Можел е да започне на чисто, но по това време и Хелене си отишла. И Симон се озовал на дъното. Бил изгубил всичко, което може да бъде изгубено. И вече не се страхувал. Посветил остатъка от живота си на покаянието. На правенето на добро. И беше безмилостен в лова на други корумпирани, какъвто е бил той. Така човек не си създава много приятели в полицията. Симон изпадна в изолация. Не се самосъжаляваше обаче. Смяташе, че заслужава самотата. Спомням си негови думи: омразата към себе си е омраза, за която виждаш причините всяка сутрин, когато станеш и се погледнеш в огледалото.
— Ти го спаси, нали?
— Наричаше ме своя ангел. Но го спаси не любовта ми към него. Противно на твърденията на така наречените умни хора, аз смятам, че да те обичат, не е спасило никого. Неговата любов към мен го спаси. Той сам се спаси.
— Като е отвърнал на любовта ти.
— Амин.
Говориха до полунощ. После Кари си тръгна.
На излизане, вече в антрето, Елсе ѝ показа снимка. Трима души пред каменна пирамидка.
— Симон е носел това в себе си, когато е издъхнал. Ето я Хелене.
— Видях нейна снимка в къщата, преди да изгори. Казах на Симон, че прилича на певица или актриса.
— На Миа Фароу. Заведе ме да гледаме „Бебето на Розмари“ само за да я види. Макар да твърдеше, че не намирал прилика.
Снимката трогна Кари по особен начин. Имаше нещо вълнуващо в усмивките. В оптимизма. Във вярата.
— Мислили ли сте за деца?
Елсе поклати глава.
— Той се страхуваше.
— От какво?
— Че ще предаде на поколението ни своите пороци. Гена за пристрастяване. Разрушителния стремеж към риска. Желанието да прекрачваш граници. Меланхолията. Навярно се е опасявал да не създадем дяволско отроче. Шегувах се с него, че сигурно някъде има извънбрачно дете, затова се бои. Е, така е трябвало да стане.
Кари кимна. „Бебето на Розмари“. Сети се за дребничката възрастна чистачка в Главното управление. Най-после си спомни името ѝ.
Кари се сбогува с Елсе и излезе в лятната нощ, където лек ветрец — или може би безспирно течащото време — я подхвана и я завъртя във вихрушка. И ето я сега, седеше в автомобил, гледаше прясно навалелия сняг и си мислеше как той преобразява всичко наоколо. Как нещата често се получават по-различно от нашите планове. Самата тя беше пример за това: със Сам бяха решили да станат родители. И за свое учудване Кари отказа интересно в професионален план предложение за работа от Министерството на правосъдието, а после и предложение от застрахователна компания с обещание за атрактивна заплата.
Едва след като излязоха от града, минаха по един тесен мост и поеха по чакълест път, Кари се сети да пита Осмюн къде отиват.
— От полицията в Драмен се обадиха да ни помолят за съдействие — обясни Бьорнста. — Мъртвият е корабен магнат. Юнгве Муршан.
— Боже мой, той е съпругът.
— Да.
— Убийство? Или самоубийство?
— Не знам подробности.
Паркираха зад вече пристигналите полицейски автомобили, влязоха през портата в градина с дъсчена ограда и после — през входната врата на голямата къща. Посрещна ги старши инспектор от полицейски окръг Бюскерю, прегърна Кари и се представи на Бьорнста:
— Хенрик Веста.
— Възможно ли е да е самоубийство? — попита Кари.
— Защо предполагаш така?
— Заради скръбта по покойната съпруга; заради подозренията, насочени срещу него. А не е изключено и наистина да я е убил и да не може да живее с това.
— Възможно е — съгласи се Веста и ги въведе в дневната.
Криминалистите от групата за оглед почти пълзяха по мъжа на стола. „Като бели ларви“, помисли си Кари.